Гаснещ зрак [bg]

Извади меча си и се изправи с усилие, забила върха на оръжието в леда. Повечето сняг се бе разтопил или беше отвян, тъй че можеше да види цялата ивица лед — и беше непонятно. Пътят всъщност беше леко хлътнал там, където конят се беше подхлъзнал и паднал, но от двете страни снегът бе тънък върху осеяния с кал чакъл.

Не беше лесно четирикрако животно да падне. Но беше паднало.

— Наслаждаваш ли се на страданието му?

Тредбеър се обърна рязко и вдигна меча, при което изохка от болка.

Пред нея стоеше жена, светлокожа и златокоса. Беше слаба, почти мършава, сякаш затворена в тяло, останало завинаги в младостта. Беше с тънка ленена дреха и ботуши, които сякаш бяха оплетени от трева; и беше безразлична към студа.

Тъй като непознатата не беше въоръжена, Тредбеър отново се обърна към коня си и вдигна меча, за да го прободе във врата. Но една ръка се отпусна на рамото ѝ.

— Попитах сериозно. Но сега виждам, че си готова да сложиш край на мъките му.

— Ранена съм — каза Тредбеър. — Няма да мога да срежа дълбоко. Трябва да улуча точното място.

— Да. Разбирам. Да ти помогна ли?

— Няма да ти дам меча си.

— Не ми трябва.

Жената заобиколи Тредбеър и застана до издъхващото животно. Наведе се и опря длан на шията му. За миг конят сякаш изгуби всякакъв цвят, дори червеникавокафявата му козина посивя, а след това илюзията изчезна. И конят вече не дишаше, а очите му бяха затворени.

— Как го направи?

Непознатата се изправи.

— Научих много за милостта — каза с усмивка. — От един Страж. Доволна ли си от това, което направих?

— Има ли значение? Свърши се. Яздех на изток.

— Да.

— Трябва да занеса съобщение.

— Но съобщението ти вече ще е твърде закъсняло. Освен това си ранена и иде буря, която ще усили страданието ти.

Тредбеър отстъпи назад.

— Ако се каниш да сложиш край на моето, както на коня, бих предпочела да не го правиш.

Жената кривна глава.

— Ако конят можеше да говори, щеше ли да каже същото?

— Той умираше.

— Ти също.

— Не и ако мога да намеря подслон в тези хълмове. Някъде, където да изчакам бурята да отмине.

— Аз съм в една пещера — каза жената. — Не е далече. Ще дойдеш ли с мен?

— Не виждам друг избор. Но първо можеш ли да ми помогнеш да смъкна нещата си от седлото?

Заедно прибраха багажа ѝ. От коня все още се вдигаше топла пара, когато Тредбеър неволно забърса хълбока му и видя отново за миг безцветна козина. Дръпна рязко ръката си и примига.

— Видя ли…

— Какво да видя?

— Нищо. Ще ми помогнеш ли с носенето?

Жената взе походното одеяло от ръцете ѝ, усмихна се отново и пое нагоре по стръмния склон. Тредбеър я последва предпазливо.

— Не ми каза името си.

— Ти също.

— Сержант Тредбеър. Спомена за приятел. Страж. Познавам… познавах… много от тях. Кой беше този твой приятел?

Прехвърлиха билото и заслизаха през една клисура.