Зовът на барабана [bg]

Роджър се олюля назад от удара и се вкопчи в нападателя си. Удариха се в предната мачта и паднаха, после се затъркаляха, като се млатеха слепешката. Хванат в мрежа от шум и удари, той не обърна внимание на откъслечните задъхани думи, които чуваше.

После един ботуш го изрита, след това друг и той пусна противника си, когато двама от екипажа ги разделиха с ритници. Някой хвана другия и го изправи, а Роджър видя на светлина на фенера на боцмана лицето на високия светлокос пътник — съпруга на Мораг Макензи, с потъмнели от ярост зелени очи.

Макензи беше в ужасно състояние — Роджър също, както установи, когато прокара ръка по лицето си и усети сцепената устна, — но по кожата му нямаше пъпки.

— Стига толкова — рече рязко Хъчинсън и мъжът бе запратен безцеремонно към люка.

Моряците изправиха Роджър и го оставиха да се олюлява замаян, докато си свършат работата. Съпротивата бързо беше потушена; макар и въоръжени с породена от отчаянието ярост, пътниците бяха отслабени от шестте седмици в трюма, от болести и недохранването. По-силните бяха пребити, по-слабите избутани обратно, а онези, които имаха шарка…

Роджър погледна през перилата към лунната пътека, която трептеше кротко по водата. Вкопчи се в перилата и повърна, докато вече излизаше само жлъчка, която прогори носа и гърлото му. Водата долу беше черна и празна.

Съсипан и треперещ от изтощение, той тръгна бавно по палубата. Моряците, покрай които мина, мълчаха, но от предния люк се надигна вой, който не спираше — пронизителен и безкраен.

Едва не падна по стълбата към спалното помещение за екипажа, стигна до хамака си, без да отговаря на никакви въпроси, уви се с одеялото през глава и се опита да не чува воя — да не чува нищо.

Но не можа да намери забрава под задушаващите вълнени гънки. Отметна одеялото с разтуптяно сърце и с усещането, че потъва, така силно, че отвори уста да поеме дъх, отново и отново, докато не се замая. Продължи да диша дълбоко, сякаш трябваше да диша и заради онези, които вече не можеха.

— Така е по-добре, момче — бе казал Хъчинсън с неохотно съчувствие, когато го видя да повръща през перилата. — Шарката се разпространява като огън; никой в трюма нямаше да оцелее, ако не бяхме изхвърлили болните.

А това по-добре ли беше от по-бавната смърт от треската? По-добре ли беше за онези, които оставаха? Воят продължаваше, пронизваше тишината, пронизваше дървото и сърцето му.

В ума му просветнаха сцени, като уловени от светкавици на фотоапарат: разкривеното лице на моряка, който падна в трюма; полуотворената уста на малкото момченце, в която се виждаха червени обриви. Бонет, който гледаше всичко това с лицето си на паднал ангел. И тъмната жадна вода, празна под лунната светлина.

Чу се тих тътен, който се плъзна по корпуса и той се сви на трепереща топка, без да усеща задушаващата жега в трюма или сънливото мърморене на мъжа до него. Не, не беше празна. Един моряк бе казал, че акулите никога не спят.

— О, Господи! — каза на глас. — О, Господи! — Трябваше да се помоли за мъртвите, но не можеше.