Гравитационна дъга [bg]

Фигурата представлява конски череп: очните кухини са празни до самата му основа. В една от тях е пъхната стегнато навита цигарена хартийка със съобщение от „Киселината“. <Ракетчик! Скачачът моли да ти предам този негов символ. Пази го — той ще те разпознае по него. Аз съм на „Якобищрасе“ 12, 3-ти двор, номер 7. Като Д/4, Мен. Аз ли?> Трябва да е ясно, че Джон Дилинджър е завършвал писмата си с „Като Д/4“.878 Това лято всички в Зоната използват същия знак в посланията си, показващ на хората какво е отношението им към някои определени неща…

„Киселината“ е приложил карта, насочваща как да стигнат до него. Значи явно трябва да се връща в Британския сектор. С недоволно пъшкане Слотроп излиза обратно в калта и ранното утро. Някъде около Бранденбургската врата отново започва да ръси дъжд. По улицата все още се търкалят раздробени от снарядите и килнати нагоре към дъждовното небе парчетии от тази врата в измъчено й грандиозно безмълвие, докато той крачи леко покрай нея, Колесницата проблясва като въглен, препускаща и неподвижна, и сега е XXX-я век и дръзкият авантюрист Ракетчик току-що е кацнал тук за обиколка из руините, следи от древноевропейски архитектурен стил, оставени върху пустинното плато…

„Якобищрасе“ и околните коптори оформящи по-голямата част от района са останали незасегнати от уличните боеве, както и вътрешната й тъмнина, зидария от сенки, която ще се запази, независимо дали слънцето изгрява или залязва. Номер 12 представлява цял квартал от жилищни блокове отпреди Инфлацията, пет-шест етажни с мансарди, пет-шест вътрешни двора влизащи един в друг — кутии за подаръци от някой любител на просташки шеги, в средата няма нищо, а само един последен хлътнал двор, от десетилетия вонящ на все същите боклуци, готвено и пикня. Ха, ха!

Слотроп пристъпва разсеяно и бавно към прохода под първия свод. Уличното осветление запраща сянката на плаща му напред в поредица от тези сводове, всеки надписан с избледняла боя: Първи Двор, Втори Двор, Трети Двор и т.н., оформени като входа на „Мителверке“, параболични, но повече като отворена уста и гърло, хрущялните стави отстъпват в очакване, изчакват с надеждата да погълнат… над устата две квадратни очи, с розово-сиви склери, отгоре го гледат втренчено черни като катран ириси… киска се, както го е правил непрестанно с години, хлипащ и потракващ смях, сякаш тежки порцеланови съдове се търкалят или блъскат под водата в мивката. Малоумен кикот, ами да, това съм просто аз, познатият голям, стар и геометричен аз, няма какво да се вълнуваш, хайде влизай… Но болката, двайсет, двайсет и пет години парализиран от болка дълбоко в това издължено гърло… стар изгнаник, безучастен, вече пристрастен към оцеляването, понася годините и устоява, очаква уязвими мухльовци като пристигналия тук Слотроп, на които да се яви и разкрие, засмян и безмълвно плачещ… боята се лющи от Лицето, обгоряло, заразено, отдавна умиращо, и как може Слотроп просто така да прекрачи в подобно шизоидно гърло? Ами защото точно това иска от него стражът, могъщото Студио, естествено: тази вечер Слотроп е актьорът в ролята на юноша: да вървят неспирно цялата нощ, — той и другите, самотните берлинчани дето излизат навън само в тези евакуационен часове, те са ненужни, излишни и няма къде да отидат, — ги е подтиквала необяснимата Тяхна потребност да бъде поддържан някакъв минимален брой население в тези жалки мрачни и прокълнати краища, определена от икономически съображения, въпреки че знае ли човек, може би и поради емоционални причини също…