Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
- Виждал ли си някога мъж или жена от Две реки да яздят, Андийр? - ревна му Лан.
- Не бих казал.
- Гледай и ще се изненадаш.
Стигнаха до река Мора. На брега й мъж с дълга къдрава коса, облечен в черно палто, стоеше, стиснал ръце зад гърба си. Логаин. С четирийсет Айез Седай и Аша’ман. Изгледа силата на Лан, а после вдигна ръка към небето и смачка едно огромно падащо огнено кълбо все едно беше топче от хартия. Небето изтрещя като посечено от мълния и огненото кълбо изхвърли искри във всички посоки, дим кипна във въздуха. Пепелта се посипа и запада на черни и бели петна по забързалата река.
Щом приближи брода Хавал, южно от Височините, Лан забави Мандарб. Логаин вдигна другата си ръка към реката. Водите закипяха, след това се заиздигаха във въздуха. Разбиха се на другата страна в мощен водопад, а част от водата се плисна по двата бряга.
Лан кимна на Логаин и продължи напред - подкара Мандарб под водопада, по още мокрите камъни на брода. Слънчевата светлина се процеди през водите горе и заискри над него, докато препускаше през тунела, с Андийр и малкиерите зад него. Водопадът ревеше вляво от него и пръскаше водна мъгла.
Лан потръпна, щом излезе отново на светлото и връхлетя през коридора към шараите. Вдясно от него се издигаха Височините, вляво бяха блатата, но тук имаше проход със здраво утъпкана земя. Горе на Височините стрелци с лъкове и арбалети и драконири стояха в готовност да хвърлят залпове по настъпващия враг.
Шараи в челото, огромна орда тролоци, трупаща се отзад, всички право на запад от Височините. Грохотът на драконите разтресе въздуха.
Лан наведе пиката си, прицели я в един войник на Шара и пришпори Мандарб.
Каква ужасна песен, монотонна и тъжна, красива и в същото време ужасяваща. Елейн смуши Лунна сянка, привлечена от тихия звук. Откъде идваше?
Извираше някъде от вътрешността на сеанчанския лагер в подножието на хълма Дашар. Хокането на Мат, че не й бе казал бойния си план, можеше да почака. Трябваше да открие източника на този звук, този чудесен звук, който…
- Елейн! - извика Биргит.
Елейн продължи напред.
- Елейн! Драгхари!
Драгхари? Елейн се стресна. Погледна нагоре и видя съществата - падаха като капки вода в лагера. Гвардейките бяха отпуснали мечовете си и слушаха унесено монотонната песен.
Елейн сътвори мълния. Тя изригна от нея, разцепи въздуха и грохотът й разтърси гвардейките и ги накара да извикат и да запушат уши. Болката прониза главата й и Елейн изруга и стисна очи. А след това… вече не чуваше нищо.
Точно това беше целта.
Отвори очи и видя драгхарите наоколо, източените им тела и нечовешките им очи. Отваряха уста, за да подхванат отново монотонната си песен. Тя се усмихна, запреде огнени камшици и ги удари с тях. Не можа да чуе писъците им на болка, за жалост.
Гвардейките се оживиха, заизправяха се и смъкнаха ръце от ушите си. Биргит веднага ги накара да ударят по драгхарите. Три от съществата се опитаха да скочат и да отлетят, но Биргит ги порази със стрелите си с бели пера.
Елейн махна с ръка, за да привлече вниманието й. Първите звуци от драгхар бяха дошли не отгоре, а някъде от вътрешността на лагера. Елейн посочи напред, пришпори Лунна сянка и поведе отряда си между сеанчанците. По земята лежаха мъже, вперили очи в небето, със зяпнали усти. Много от тях като че ли дишаха, но в очите им нямаше живот. Драгхарите бяха погълнали душите им, но бяха оставили телата им живи - като къшей хляб, хвърлен от богаташка трапеза.
Тези драгхари… Светлина, бяха над сто… можеха да нападнат всеки по един мъж, да ги убият и да се оттеглят, преди появата им да бъде разкрита. Шумът от далечната битка - бучащите рогове, бумтящите дракони, съскащите огнени кълба, които Елейн в момента усещаше, но едва можеше да чуе със заглъхналите си уши - беше прикрил атаката на драгхарите. Съществата можеше да ударят и да избягат… но бяха алчни.
Охраната й засече с мечовете си изненаданите същества, повечето от които държаха пленени войници. Драгхарите не бяха силни бойци в ръкопашен бой. Елейн зачака, готова със сплитовете. Опиталите се да избягат изгори в небето.
След като убиха и последните - поне тези, които успяха да видят, - Елейн махна на Биргит да се приближи. Въздухът миришеше остро на изгоряла плът. Елейн сбърчи нос, наведе се от седлото, хвана главата на Биргит и Изцери ушите й. Бебенцата в корема й изритаха, докато го правеше. Дали реагираха всеки път, когато Изцеряваше някого, или просто си го въобразяваше? Хвана се за корема с едната си ръка, щом Биргит се отдръпна и се огледа.
Стражничката изпъна лъка си и Елейн усети тревогата й. Биргит пусна тетивата и един драгхар, изскочил от укритието си в палатката наблизо, рухна на земята. След него се показа сеанчанец, замаян и с оцъклени очи. Изяждането бе прекъснато по средата. Горкият човек щеше да си остане с увреден ум завинаги.