Гаснещ зрак [bg]

Нарад надигна меча в ръката си.

— Виж — бурята се пробужда отново. Няма да е дълго, мисля, кралице моя. Изобщо няма да е дълго.

Още докато го казваше знаеше, че е лъжа. Но щеше да държи на лъжливите си уверения, заради нея.

Зад него, щом той пристъпи напред, тя попита:

— Йедан, кой уби Драконъс? Кой го окова в меч, сътворен от него самия? Не разбирам.

Той спря, но не се обърна.

— Да. Това е. Странно е — призна. — Кой уби Драконъс? Същият, който го освобождава. Лорд Аномандър, Първи син на Тъмата.

— Още един, когото брат ми не поиска да нарисува — изсъска тя. — Кажи ми, мой принце, откъде знаеш всичко това?

Зад булото на огнената стена напираха фигури.

— Имам отговор, но е нелогичен. — Поколеба се, после я погледна през рамо. — Казваш, че короната се носи?

Тя кимна, но вече гаснеше от погледа му.

— Коя? Кога ще я срещна?

Но нея вече я нямаше.

Погледът му пробяга по трупа на дракона, който току-що беше убил. „Латал Менас. Чувствам кръвта ти в тялото си, зноя на всичко, което узна, и всичко, което усети. Но срещу гузната ми съвест ти си по-малко от шепот. Все пак как узна това, което узна?

В твоя език, Елейнт, Менас е едно име за Сянка. Името, което с такова нетърпение даде на тази тясна ивица, този наш Емурлан. Твоят глас иде от полувидимото, в мястото нито тук, нито там, и в сумрака — сякаш едва нахвърлян от опърпана суха четка — видях трон…“

Ново мигване, и пред него беше лесът, унил в своето зимно бяло и черно. Небето на изток започваше да изсветлява. Той трепереше, със схванати от студа стави, краката му бяха изтръпнали в натъпканите със слама кожени ботуши. Чу приближаващи се стъпки, обърна се и видя Глиф.

— Йедан Нарад, задържа се отвъд Стражата. Виденията ти те нараняват. Хайде ела, запалили сме огън.

Той изгледа Отрицателя.

— Използват ни.

Глиф сви рамене.

— Превърнали сме отмъщението в бог.

— Прост отговор, но се съмнявам.

— Тогава кой, Йедан Нарад?

— Нещо, което се нуждае от убежище, мисля. От онова, което предстои. И е готово да похаби нашия живот, Глиф, за да защити тайната си.

За първи път Глиф изглеждаше разколебан. Извърна очи, след това го погледна отново.

— Ти ни обеща на лорд Аномандър.

— Не. Той също е неволен играч.

Дъхът на Глиф излизаше на пара в студения въздух.

— Бих предпочел да имам моя бог на отмъщението.

Нарад кимна.

— Лесно подхранван, никога заситен. Виждам неизброими поклонници, вярата твърде упорита, за да умре, твърде глупава за мъдрост. Но ако аз ще съм нейният върховен жрец, бъди предупреден. Моята жажда за мъст не търси никое друго лице освен собственото ми.

— След като другите са мъртви.

— След като другите са мъртви, да.

— Йедан Нарад, ще те намеря в онзи ден.

— И ще направиш каквото трябва да се направи?

— Да.

— Добре — отвърна Нарад. — Облекчен съм да чуя това.

— Ще дойдеш ли да закусим, Йедан Нарад.

Погледът му се измести към вече разпаления лагерен огън и Нарад видя Лаханис, загърната в кожите, как се доближи за малко топлина.