Зовът на барабана [bg]

Той се огледа бързо за друг кораб, но океанът беше черен и празен. Нямаше пирати; всичко се развиваше около люка, където половината екипаж се беше събрал, въоръжен с ножове и сопи.

„Метеж?“, помисли си той, но пропъди тази мисъл, докато вървеше към тях. Над тълпата се виждаше главата на Бонет. Без шапка, светлата му коса сияеше на светлината на фенерите.

Писъците и виковете идваха от трюма и отдолу проблесна светлина. Подадоха нагоре някакъв парцалив вързоп, който бе предаван от ръка на ръка и изчезна сред плетеницата от крайници и сопи. Чу се силен плясък зад борда, после още един.

— Какво има, какво се случва? — Изрева той в ухото на боцмана, който стоеше до люка и държеше фенер. Мъжът се извърна рязко и го изгледа.

— Не си карал едра шарка, нали? Слизай долу! — вниманието на Хъчинсън отново се отклони към люка.

— Напротив, карал съм! Какво общо има…

Боцманът се извъртя изненадан.

— Карал ли си? Нямаш петна. О, слизай тогава, имаме нужда от помощ!

— За какво? — Роджър се наведе напред, за да чуе отговора му сред глъчката.

— Ами едра шарка! — изрева боцманът. Посочи към отворения люк, когато един от моряците се появи на върха на стълбата, стиснал под мишница вяло ритащо дете. Една жена удряше с юмруци моряка по гърба и пищеше от ужас.

Тя успя да хване моряка за дрехата и започна да се катери по тялото му, завличаше го обратно, докато се опитваше да стигне до детето, забиваше нокти с писъци по гърба му и съдираше плат и кожа.

Мъжът изрева и я зашлеви, за да я махне от гърба си. Стълбата бе закована, но морякът се държеше само с една ръка, изгуби равновесие, олюля се силно и гневът му се смени със страх, когато краката му се изплъзнаха от стъпалото.

Единствено рефлексът накара Роджър да се втурне напред и да грабне детето от него, когато морякът размаха ръце в опит да се спаси. Преплетени като любовници, мъжът и жената се свлякоха надолу през отворения люк. Чу се тътен и още писъци, после настъпи тишина. След нея отново избухнаха писъци, рев и ропот.

Роджър изправи детето и започна да го потупва по гърба, за да го успокои. То му се стори странно отпуснато и беше много горещо, дори през дрехите. Светлина го озари, когато боцманът вдигна фенера и огледа с отвращение детето.

— Надявам се наистина да си я карал, Макензи — рече той.

Това беше малкият Джилбърт, момченцето с възпалените очи, но за два дни се бе променил толкова, че Роджър едва го позна. Беше слабичко като вейка, кръглото личице бе изпито и под него се очертаваше черепът. Светлата, покрита с мръсотия кожа също беше потънала под гноясали пъпки, така нагъсто, че очите му бяха само процепи на олюляващата се глава.

Роджър едва успя да регистрира тази гледка, преди нечии ръце да издърпат малкото отпуснато телце от него. Преди да се осъзнае, се чу още един плясък през борда.

Завъртя се към перилата в напразен рефлекс, ръцете му се свиха в юмруци от шока, но после се обърна, защото от люка се чу нов рев.