Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
— Ричард?
Чу се слаб стон. Ръцете му бяха вързани на гърба със здрави ремъци от кората на дърво. Ужаси се при мисълта, че както е легнал, може да се удави.
В очите й залютяха сълзи. Отпусна се на колене. Тинестата вода, която бе напълнила обувките й, сега се просмука и в роклята й.
— Ричард?
Хвана го за рамото и го обърна по гръб. Той извика и се дръпна инстинктивно.
Когато го видя отблизо, покри устата си с две ръце, за да потисне писъка си. Усети как сълзите й тръгват надолу по лицето, отвори уста да си поеме дъх.
— О, Ричард.
Изправи се и откъсна парче от подплатата на роклята си. Отново коленичи и с парчето плат внимателно изтри кръвта от лицето му.
— Чуваш ли ме, Ричард? Ничи е.
Той кимна.
— Ничи.
Едното му око бе подпухнало и затворено. Косата му бе сплъстена от кал и тиня от водата, в която лежеше. Дрехите му бяха разкъсани. На дрезгавата светлина от малката лампа тя видя подути червени отоци по цялото му тяло.
Той забеляза, че очите й оглеждат раните му.
— Опасявам се, че тази риза няма да успееш да ми закърпиш.
Тя се усмихна колкото можа на черния му хумор. Докато почистваше лицето му, пръстите й трепереха. Не знаеше защо се държи така — бе виждала къде—къде по—ужасни сцени.
Ричард отдръпна глава назад.
— Боли ли?
— Да.
— Извинявай. Нося ти малко вода.
Той кимна с учудваща енергичност. Ничи допря меха до устните му и му помогна да пие. Гълташе жадно. Докато той си поеме дъх, тя каза:
— Камил намери пари за таксата — за да мога да те видя.
Ричард само се усмихна.
— Камил иска да се върнеш у дома.
— И аз искам да се върна у дома.
Не приличаше на себе си. Гласът му бе дрезгав и слаб.
— Ричард, Защитникът…
— Кой?
— Сановникът, който отговаря за затвора. Каза ми, че има начин да те измъкна от тук. Каза, че трябва да се признаеш за виновен за гражданско неподчинение и да платиш глоба.
Ричард кимна.
— Да, и сам се сетих. Попита ме дали имам пари. Казах му, че имам.
— Имаш ли? Имаш спестявания?
Той кимна.
— Имам.
Пръстите на Ничи се вкопчиха в яката му.
— Ричард, трябва да минат още два дни, за да мога да платя глобата. Ще издържиш ли? Моля те, дръж се още два дни!
Той й се усмихна на слабата светлина.
— Не бързам за никъде.
Изведнъж Ничи се сети и извади хляба от чантата си.
— Донесох ти храна. Хляб и малко печено пиле.
— Пилето. Хлябът няма да ми даде достатъчно сила. Тук не ме хранят.
Тя трескаво впи пръсти в пилето. Подаде му едно парче. Не можеше да издържа да го гледа толкова безпомощен. В гърдите й се надигна гняв. Прилоша й.
— Яж, Ричард — подкани го тя, щом главата му клюмна.
Той я разтърси, сякаш за миг бе задрямал и искаше да прогони съня.
— Ето, хапни си.
Изчака го да подъвче.
— Можеш ли да спиш в тази вода?
— Не ме оставят да спя. Не…
Тя му набута голяма хапка месо в устата. Познаваше в детайли методите на Ордена. Не искаше да чува коя точно техника са избрали за него.
— Ще те измъкна, Ричард. Само не се предавай. Ще те измъкна от тук.
Той сви рамене, сякаш за да й каже, че му е все едно.
— Защо? Не си даваш затворника ли? Изпитваш завист, когато други ме измъчват вместо теб? Страхуваш се, че може да ме унищожат преди теб?
— Ричард, не е…
— Аз съм най—обикновен човек. Важни са само висшите добродетели. Това, че съм невинен, няма значение, понеже животът на отделния човек е нищо. Ако трябва да страдам и умра по този начин, за да помогна на другите да разберат, че не бива да следват пътя на твоя Орден и твоя Създател, коя си ти, че да отричаш това тяхно право? Какво значение имат твоите желания? Как можеш да поставиш живота си или моя живот над доброто за другите?
Колко пъти му бе повтаряла тя същите тези думи? И колко презрително, убийствено и фалшиво звучаха от неговата уста.
В този момент Ничи се мразеше. Той някак си успя да й разкрие лъжата във всичко, за което се бори Орденът, във всичко, на което бе посветила живота си. В устата му правенето на добро звучеше толкова… зло. Ето защо Ричард бе толкова опасен. Дори самото му съществуване представляваше заплаха за всичко, за което те се бореха.
Ничи бе толкова близко. Толкова близко да проумее онова, което й бе нужно да разбере. Самият факт, че по очите й се стичаха сълзи, й говореше, че наистина има нещо, което осмисля цялото това мъчение. Прави го важно. Онази неопределима искрица, която бе зърнала в очите му още в първия миг, когато го бе срещнала, явно бе истинска.
Ако само имаше още малко време, за да проумее всичко това, най—сетне щеше да разбере какво трябва да прави. Така щеше да е най—добре и за него. Що за живот щеше да е неговият? Колко страдание би могъл да понесе? Мразеше факта, че трябва да служи на Създателя по такъв начин.