Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Стражът му подаде листа и онзи го огледа за кратко, след което се изправи.
— Носиш ли таксата?
— Да, Защитник Мъксин. — Ничи му подаде монета та.
Онзи я погледна и я пъхна в джоба си.
— Глобите за граждански престъпления са високи — рече той загадъчно и спря, за да проследи реакцията й.
Ничи облиза устните си. Изведнъж надеждите й политнаха във въздуха. Бе издържала първия тест с плащането. Сега алчното копеле просеше пари за живота на Ричард.
Тя заговори предпазливо, опасявайки се да не допусне грешка:
— Ако знаех сумата, Защитник Мъксин, съм сигурна, че щях да я събера.
Защитникът я изгледа така, че по челото й избиха капки пот.
— Човек трябва да докаже, че наистина се разкайва.
Глоба, която се впива в плътта до кокала, е най—сигурният начин за доказване на разкаянието при акт на гражданско неподчинение. Ако бъде по—малка, ще знаем, че разкаянието не е било искрено. Вдругиден по същото време хората, които са признали размирната си дейност и имат човек, който да плати глобата за тях, ще бъдат призовани пред мен.
Той бе назовал цената — всичко. Беше й казал какво трябва да направи Ричард. Прииска й се да впие нокти в тлъстия врат на дебелака.
— Благодаря ви, задето проявихте такова разбиране към сторения от мъжа ми грях към обществото. Ако имам възможността да го видя, ще се погрижа да му разясня смисъла на врязващото се до кокал разкаяние.
Онзи се усмихна с потните си устни.
— Гледайте да го направите, млада госпожо. Мъжете, прекарали твърде много време тук, долу, насаме с вината — и, накрая признават какво ли не.
Ничи преглътна.
— Разбирам, Защитник Мъксин.
Мъченията нямаше да свършат, преди да бъде платена цената.
Тъмничарят грубо я сграбчи за ръката и я завлече по тъмния като в рог коридор, като носеше двете лампи в другата ръка, Спуснаха се по още някакви стълби и се озоваха в самото сърце на зандана. Тесните коридорчета се провираха зигзагообразно през бетонното туловище на сградата, покрай килиите на затворниците. Цялата крепост не бе далеч от реката и тук, долу, всичко бе просмукано от влага и вонеше на гнилоч. В тъмното й се мярнаха претичващи животинки.
Звукът от стъпките им, газещи във вода до глезените, отекваше надалеч. По вълничките, образувани от движението на краката им, плуваха разлагащи се трупове на огромни плъхове. Мястото й напомни за детските й кошмари за отвъдния свят — една съдба, която Майка й казваше, че очаква всеки, който не изпълнява задълженията си към ближния.
Ниските врати от двете страни на коридора имаха по едно малко отворче — с размерите на мъжки юмрук. Ничи си помисли, че сигурно е предвидено, за да гледат през него стражите. Нямаше никаква светлина — само лампите, които носеха тъмничарите. Затворниците нямаше защо да надзъртат. На светлината на лампата Ничи мярна ококорени очи, надничащи иззад черните дупки. Иззад доста от вратите се чуваха плач и стенания.
Тъмничарят спря.
— Ето тук е.
Сърцето й щеше да се пръсне. Тя зачака. Вместо да й отвори вратата, онзи я сграбчи за гърдите. Тя остана като вцепенена, не смееше да помръдне. Мъжът я опипваше, сякаш опипва пъпеши на пазара. Бе твърде уплашена, за да каже каквото и да е и да изпусне шанса си да види Ричард. Онзи се притисна по—плътно до нея и плъзна месестата си ръка надолу към деколтето й, опипа зърната на гърдите й.
Ничи знаеше, че такива като него са нужни на Ордена, за да стигнат посланията му до всеки. Всички трябваше да разберат колко перверзно същество е човекът. Нежните бяха жертви. Грубияните бяха нужни, за да научат на морал масите. Тя потисна вика си, когато той изви безжалостно нежната плът на гърдите й.
Чу се отвратителният му кикот — явно бе доволен от плячката си. След малко се обърна към вратата. След известни затруднения с ръждивата ключалка най—сетне успя да превърти ключа. Вратата бавно се отвори — колкото да мине човек. Тъмничарят закачи лампата до входа.
— Отивам да се погрижа за някои неща, после се връщам и свиждането ти приключва. — Отново се изкикоти.
— Не си губи времето, ами си вдигай фустата — сигурно е загорял. — Блъсна я в килията. — Хайде, Сайфър. Постарах се да ти я подготвя. — Вратата се затръшна с трясък, който отекна далеч в кривия коридор. Ничи чу прещракването на ключа и пляскащите стъпки на тъмничаря във водата.
Квадратната стаичка бе толкова миниатюрна, че двете й стени можеха да се докоснат с разперени встрани ръце. Таванът опираше в главата й. Затвореното пространство я изпълни с ужас. Изпита неистов порив да излезе на въздух.
Помисли си, че тялото, свлечено в краката й, е мъртво.