20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Д’Артанян изпусна въздишка, която приличаше на стон, Арамис отпусна шпагата си, Портос седна отново.
— Вижте — продължи Атос, — вижте, смъртта се е отпечатала вече на лицето му, силите му го напускат, още една минута … и той ще изчезне в бездната. Ах, не оставяйте да ме гризе тъй страшно съвестта, не ме карайте да
умра от срам! Приятели мои, подарете ми живота на тоя нещастник, ще ви благославям, ще …
— Умирам! — слабо извика Мордаунт. — На помощ!… На помощ!…
— Да спечелим една минута — каза Арамис, като се наведе наляво към д’Артанян. — Дръпнете веднъж с греблото — прибави той, като се наведе надясно към Портос.
Д’Артанян не отговори нито с движение, нито с дума. Той започваше да се трогва отчасти от молбите на Атос, отчасти от гледката пред очите му. Портос единствен загреба, от което лодката се изви и приближи Атос до давещия се.
— Господин граф дьо Ла Фер! — извика Мордаунт. — Господин граф дьо Ла Фер, към вас се обръщам, вас ви моля, съжалете се над мене! … Де сте, господин граф дьо Ла Фер? Вече не виждам… Умирам! … На помощ! На помощ!
— Тук съм, господине — отговори Атос, като се наведе; протегна ръка към Мордаунт с това благородство и достойнство, които му бяха присъщи, — тук съм. Хванете ръката ми и се качете на лодката ни.
— Предпочитам да не гледам — каза д’Артанян. — Тая слабост ми е противна.
Той се обърна към двамата си приятели, които от своя страна се притискаха, към другия край на лодката, сякаш се страхуваха да се допрат до тоя, на когото Атос не се страхуваше да подаде ръка.
Мордаунт направи последно усилие, повдигна се, улови протегнатата му ръка и се вкопчи в нея като в последна надежда.
— Добре — каза Атос, — сложете другата си ръка тук. Той подложи рамото си така, че главата му почти се
допря до главата на Мордаунт и тия двама смъртни неприятели се прегърнаха като двама братя.
Мордаунт стисна със свитите си пръсти яката на Атос.
— Добре, господине — рече графът, — сега сте спасен, успокойте се.
— О, майко! — извика Мордаунт с горящ поглед и неописуема омраза. — Мога да ти принеса само една жертва, но поне тя ще бъде тая, която сама би избрала!
И докато д’Артанян изпускаше един вик, Портос издигаше греблото, Арамис търсеше място, за да нанесе удар, едно страшно разтърсване на лодката завлече Атос във водата, а в това време Мордаунт изпусна тържествуващ вик, стисна врата на жертвата си и като змия обви краката й със своите крака, за да парализира движенията й.
Най-напред мълчаливо, без да вика за помощ, Атос се опита да се задържи на морската повърхност, но тежестта го завличаше надолу и той изчезна постепенно; скоро над водата се видя само дългата му коса. после всичко изчезна в разширяващ се воден кръг, който на свой ред се изгуби, като показваше само мястото, където двамата бяха потънали.
Онемели от ужас, неподвижни, задушени от негодувание и отчаяние, тримата приятели останаха с отворени уста, разширени очи и протегнати ръце; те приличаха на статуи и все пак, въпреки неподвижността им, можеше да се чуе как бият сърцата им. Портос се опомни пръв и започна да си скубе косата.
— О! — извика той със стон. особено сърцераздирателен у такъв човек. О, Атос, Атос! Благородно сърце! Тежко ни, тежко ни на нас. които те оставихме да умреш!
— О, да, тежко ни! — повтори д’Артанян.
— Тежко ни! — прошепна Арамис.
В тая минута сред широкия кръг, осветен от лъчите на луната, на четри-пет разтега от лодката, се появи също такъв воден кръг, който придружи изчезването на двете тела; от него изплува най-напред коса, после бледо лице с отворени очи, но вече мъртви, сетне тяло, което се издигна до пояс над водата и се обърна леко на гръб от люлеенето на вълните.
В гърдите на трупа стърчеше нож с блестяща златна дръжка.
— Мордаунт! Мордаунт! Мордаунт! — завикаха тримата приятели. — Това е Мордаунт!
— А Атос? — попита д’Артанян.
Изведнъж лодката се наведе наляво от нова неочаквана тежест и Гримо изрева от радост. Всички се обърнаха и видяха Атос бледен и с безжизнен поглед; той си почиваше, като се беше уловил с треперещата си ръка за борда на лодката. Осем силни ръце го вдигнаха веднага и го сложиха в лодката, където след минута Атос се стопли, съживи и възстанови под милувките и в прегръдките на приятелите си, обезумели от радост.
— Не сте ли ранен? — попита д’Артанян.
— Не — отговори Атос. — А той?
— О, слава богу, тоя път той е мъртъв с положителност! Вижте!
Д’Артанян принуди Атос да погледне натам, накъдето му сочеше, и му показа трупа на Мордаунт, който се носеше по вълните и който ту затъваше, ту се появяваше и сякаш още преследваше четиримата приятели с предизвикателен поглед, пълен със смъртна омраза.