20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Атос протегна бавно ръка и го показа с пръст на другарите си., — Да, да — каза д’Артанян, — добре го виждам.
— Пак той! — забеляза Портос, пухтейки като ковашки мях. — Е, но той от желязо ли е?
— О, боже мой! — прошепна Атос. Арамис и д’Артанян си шепнеха на ухото.
Мордаунт преплува още няколко крачки, вдигна ръка над водата в знак на отчаяние и извика:
— Съжалете се, господа, съжалете се, за бога! Чувствувам, че силите ме напускат… Загивам!
Гласът, който молеше за помощ, беше тъй отчаян, че събуди състрадание в сърцето на Атос.
— Нещастник! — прошепна той.
— Хайде де, само това липсваше: да го съжалявате! — каза д’Артанян. — Наистина, струва ми се, че той плува
към нас. Нима си мисли, че ще го вземем? Гребете, Портос, гребете! И давайки пример, д’Артанян спусна греблото си в морето; две гребания отдалечиха лодката на двадесет разтега.
— О, вие няма да ме изоставите! Няма да ме оставите
Да загина! Няма да бъдете безсърдечни! — извика Мордаунт.
— Аха! — каза Портос на Мордаунт. — Най-после май че ви пипнахме, драги мой; сега няма друго спасение за вас освен през вратата на ада.
— О, Портос! — прошепна граф дьо Ла Фер.
— Оставете ме на мира, Атос. Наистина вие ставате смешен с вашето вечно великодушие! Впрочем ако той се приближи още на десетина крачки към лодката, заявявам ви, че ще му счупя главата с греблото.
— О, за бога … не ме оставяйте, господа … за бога … съжалете се над мене! — викаше младият човек, над който, когато главата му изчезваше под вълната, ледената вода клокочеше от запъхтяното му дишане.
Д’Артанян, който следеше с очи всяко движение на Мордаунт, свърши разговора си с Арамис и стана.
— Господине — каза той на плувеца, — отдалечете се, моля ви се. Вашето разкаяние е много скорошно, за да изпитваме що-годе доверие към него. Обърнете внимание, че корабът, в който искахте да ни изпечете, дими още на няколко крачки под водата и че сегашното ви положение е розово в сравнение с това, в което искахте да ни поставите и в което поставихте Грослоу и другарите му.
— Господа — продължи Мордаунт с още по-отчаян глас, — кълна ви се, че разкаянието ми е искрено. Господа, аз съм още млад, едва съм на двадесет и три години! Господа, увлякох се от съвсем естествено чувство, исках да отмъстя за майка си; всеки от вас би постъпил също така на моето място.
— Ех! — възрази д’Артанян, като видя, че Атос омеква все повече и повече. — Зависи от случая.
На Мордаунт оставаха да направи само три-четири загребвания, за да достигне лодката, защото приближаването на смъртта сякаш му придаваше свръхестествена сила.
— Уви! — отново почна той. — Значи аз ще умра! Значи вие ще убиете сина, както убихте майката! И все пак аз не съм виновен. По всички закони, божествени и човешки, един син трябва да отмъсти за майка си. Впрочем — прибави той, — ако това е престъпление, трябва да ми се прости, щом се разкайвам, щом искам прошка.
В тая минута силите като че ли му измениха. Той сякаш не можа да се задържи над водата; една вълна мина над главата му и заглуши гласа му.
— О, сърцето ми се къса! — каза Атос. Мордаунт се показа отново.
— А аз смятам, че трябва да свършим с това — отвърна д’Артанян. — Господин убиецо на чичо си, господин палачо на краля Чарлз, господин подпалвачо, предлагам ви да отидете на дъното; или ако се приближите само още малко до лодката, ще ви счупя главата с греблото.
Сякаш обзет от отчаянието, Мордаунт се приближи още малко. Д’Артанян повдигна греблото с две ръце. Атос стана.
— Д’Артанян! Д’Артанян! — извика той. — Д’Артанян, сине мой, моля ви се! Нещастникът загива, а ужасно е да оставим един човек да умре, без да му подадем ръка, когато достатъчно е да му протегнем ръка, за да го спасим. О, сърцето ми не позволява да постъпя тъй! Не мога да понеса това, той трябва да живее!
— Пусто да остане! — отговори д’Артанян. — Защо не се предадете веднага с вързани ръце и крака на тоя подлец? Така по-скоро ще се свърши всичко. Ах, граф дьо
Ла Фер, вие искате да загинете от неговите ръце. Е, аз, вашият син, както ме наричате, не искам това.
За първи път д’Артанян не изпълни молбата, с която Атос се обръщаше към него, като го наричаше свой син.
Арамис изтегли хладнокръвно шпагата си, която държеше със зъбите си, когато плуваше към лодката.
— Ако сложи ръката си на борда — заяви той, — ще му я отсека като на цареубиец, какъвто е.
— А аз — почна Портос, — чакайте…
— Какво искате да правите? — попита Арамис.
— Ще се хвърля във водата и ще го удуша.
— О, господа — извика Атос с неудържимо чувство, — да бъдем хора, да бъдем християни!