Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Но преди това, преди това… трябва да отида да поговоря със Свенливия младеж. Той вече е остарял. Е, не чак толкова… но се чувства стар, защото се е примирил и отказал. Отказал се е от живеца, който е можел да възпламени дните му. Искам да ми обясни причината за отказа си. Искам да разбера как може да прекараш целия си живот далече от мечтата си, без да се опитваш да я постигнеш.
— Нещо, което ти едва не стори — припомни с въздишка баща й.
— Искам той да ми го разкаже… лично. Искам да си даде сметка, че не е изживял напразно онази история, че именно тя ме измъкна от водата в Ландите, че може да спаси и много други хора. Хора, които нямат смелост, на които по цял ден им повтарят, че е безсмислено да се надяват. Защото на нас ни втълпяват това, нали? Подиграват се на хората, които имат мечти, упрекват ги, заклеймяват ги, връщат ги насила в действителността, убеждават ги, че животът е скапан, тъжен, че бъдеще не съществува, че няма място за надежди. Бият ги по главите, за да го запомнят. Измислят им всякакви непотребни потребности и ги ограбват до шушка. Държат ги в плен, като затворници, заключват ги с двойни ключалки. Забраняват им да мечтаят. Да израстват, да се издигат. И въпреки всичко… И въпреки всичко… Ако нямаме мечти, не сме нищо повече от жалки човешки същества с ръце, лишени от сила, с крака, които тичат без цел, с уста, която гълта въздух, с празен поглед. Мечтата е това, което ни доближава до Бог, до звездите, което ни прави по-големи, по-красиви, единствени… Човек без мечти е толкова дребен. Толкова малък, ненужен… Човек, на когото са останали само всекидневните изпитания на действителността, представлява тъжна гледка. Той е като дърво без листа. Дърветата трябва да имат листа. Красива разлистена корона, за да бъдат истински дървета. Какво от това, че листата окапват, нали ще се появят нови? Няма място за разочарование… Душите живеят в мечтите. Величието на човека е в способността му да мечтае. Днес ние не дишаме, задушаваме се. Премахнали са мечтите, също както премахнаха душата и Небето.
Вече не говореше тя, а баща й слагаше думите в устата й, той я обнадеждавате, вдъхваше й вяра, подтикваше я да слага нови листа на дърветата.
Прав е бил Пазолини. Думите ни говорят непрекъснато, но ние не си правим труда да ги слушаме…
Стоеше пред вратата на г-н и г-жа Боасон. Голяма, боровозелена врата с две красиви медни излъскани топки. Продълговата изтривалка за крака, обточена със зелен кант. Готвеше се да позвъни. Да позвъни на вратата на Свенливия младеж. Ифижени беше тикнала петицията в ръцете й с думите, сега, госпожо Кортес, работата повече не търпи отлагане. Не утре или вдругиден… Тя изгледа Ифижени с израз на колебание, не съм сигурна дали съм подготвена, не знам… Хайде, давайте!, подкани я Ифижени, няма какво толкова да правите. От вас се иска само да покажете писмото на домоуправителя, после текста, дето написахте, и да ги питате дали искат да подпишат. Достатъчно е да съберем подписите на живеещите в блока. И ще спечелим, госпожо Кортес, ще спечелим. Как я мисли тази работа домоуправителят! Въобразява си, че може да прилага несправедливо закона? Че може да настани мацката си в моята квартира! Че ще клекна и ще оставя нещата така? Хайде, давайте по-смело, госпожо Кортес!
— Сега ли, Ифижени, точно сега? Трябва да се подготвя… Какво ще им кажа?
— Ще им изложите проблема и ако хората са доволни от мен, ще подпишат. Какво толкова сложно има. Аз нямам за какво да се упреквам, чистя го и го лъскам вашия блок, мажа го с паркетин, сменям повредените пръчки на стълбите, изгорелите крушки, разнасям пощата, подписвам се за препоръчаните писма, лятно време поливам растенията, пресушавам дъждовните локви, проветрявам, всяка сутрин съм на крак от шест часа, за да изкарам кофите за боклука, мия ги с маркуча, подреждам в стаичката, за да стигате лесно до тях, следя за течове, почиствам мазетата, те знаят ли го това, или очите им са се слепили от лайна! Съжалявам за неприличния език, ама понякога сърце не ми дава да се изразявам изискано.
— Всъщност…
Не беше готова да се срещне със Свенливия младеж. Петицията беше друго нещо, бе поела ангажимента. Ще я подпише с две ръце, но се колебаеше дали да застане очи в очи с г-н Боасон, героя на нейния още ненаписан роман. Ами ако той откаже? Ако се разгневи? Ако заяви, че нямам право да чета тефтерчето, че той го е изхвърлил именно за да не може никой никога да го прочете. С какво право си пъхате носа в личния ми живот? С какво право? Щеше да я отпрати, смазана, с празни ръце и празно сърце, разбита. След подобен удар нямаше да се съвземе.