Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Филип…
Отново се навежда напред, но сега вече с повишено внимание, изучавайки щателно сенките, тъмните петна, храстите и дърветата, черната ограда на малкия парк, празните места между паркираните коли край тротоара. Съзира силует в нощта. Жена, облечена в бял шлифер. Жена, която му изглежда позната… Премигва и си казва, не е възможно, тя е в Париж, не отговаря на писмата ми, на цветята, които изпращам, и пита:
— Жозефин, ти ли си?
Тя повдига яката на белия си шлифер, прихлупва я с две ръце. Разтреперва се от гласа му. Ръцете й са ледени, нервна е. Срамува се, че стои и чака на улицата. Сякаш е жена, която се натрапва. И изведнъж срамът се изпарява. Залива я вълна от огромна радост, тя цялата се люлее, зъбите й са стиснати, но все пак успява да се усмихне и задъхано прошепва:
— Да.
— Жозефин? Ти ли си?
Той не може да повярва. Прекалено дълго я е чакал, за да си помисли, че сега стои тук пред него. Научил се е на търпение, на смирение, на лекота, научил се е да се освобождава от толкова много неща, повтаря, не е възможно, иска да затвори прозореца, но пак се навежда напред, за да огледа тъмнината и да преслуша мрака.
— Аз съм — повтаря тя, стиснала с две ръце яката на шлифера.
Той си казва, не сънувам, явно съм полудял. Единствено от него зависи да действа като разумен мъж, който затваря прозореца и се връща на мястото си в залетия от светлина хол, свивайки в недоумение рамене. Мъж, който не може да повярва, че една жена го чака в нощта и хвърля камъчета по стъклата, за да му съобщи, че е прекосила Ламанша заради него.
Той се обръща. Погледът му спира на Бека и Александър, загледани в телевизора в ъгъла на хола. Доти си е тръгнала следобеда, оставила е бележка на скрина в спалнята. Намерила нова работа, връщала се в апартамента си. Благодареше му за гостоприемството. Искало й се да остане, но не й било тук мястото, знаела го. Разбрала. Тъжна бележка, прощални думи. Той не се натъжава. Изпитва облекчение. Благодарен е, че си е тръгнала, без да пролива сълзи и да прави сцени.
За последен път се изпълва с надежда, надежда на безумен мъж, който вярва в призраци, хвърлящи камъчета по прозорците, и още веднъж се обръща към черната нощ, към улицата, на която вероятно няма никой:
— Ти дойде…
— Тук съм…
— Ти ли си наистина?
Той се навежда от балкона. Търси я, мъчи се да я види, може би си я представя във въображението си.
— Тук съм — повтаря тя. — Дойдох да ти кажа, че вече не се страхувам.
Наистина е тя. Това е нейният глас. Сега вече е сигурен.
— Чакай, слизам.
— Чакам.
Открай време е така, тя винаги го е чакала.
Дори когато не е знаела, че чака точно него.
— Така ли ще бъде, кажи, татко? Мълчиш, но знаеш какво ще се случи.
— Не съм врачка, Жозефин, не мога да ти дам повече подробности за това, което те очаква.
— Нали разбираш, че няма да иска да се срещнем в присъствието на всички хора край него. Ще слезе, аз ще го чакам на улицата. Ще съм с красивата си пола, която се полюшва, когато вървя, с белия си пуловер на едри черни точки, с обувки без ток, за да крача уверено, без да се спъвам, и с белия шлифер, с леко вдигната яка, за да си прикрия дискретно лицето. Сърцето ми бясно ще лумка. Скрита в тъмното, няма да се страхувам толкова, няма да се виждат зачервените ми уши, капките пот, оросили челото ми близо до косата… Колкото и да си казвам, че съм излекувана, че съм смела, винаги се чувствам неловко. Той ще отвори входната врата, ще слезе по стъпалата, бавно, с известно колебание — все още не е убеден, че съм наистина аз, — ще повтори още няколко пъти Жозефин? Жозефин?, а аз бавно ще пристъпвам. Ще вървя към него, както във филмите, той ще ме грабне в прегръдките си, ще ме нарече луда, ще ме целуне… Топла, продължителна, спокойна целувка като след раздяла. Виждам сцената… Не съм го изгубила, татко, току-що си го върнах. И ще отида в Лондон… Сега вече съм сигурна. Винаги е хубаво да си представяш нещо, да го очакваш с разтуптяно сърце. Истина е също, че понякога въпросното нещо ви издига прекалено нависоко и после се разочароваш… но аз вярвам, че ме чака на стълбите…
Изпрати въздушна целувка в тъмното, прегърна се през раменете, залюлявайки се на пети на балкона, потърси с пръсти пукнатината, която бе открила, и я опипа, защото й действаше успокояващо.
Малката звезда на края на дръжката леко премигваше. Той се готвеше да се оттегли. Тя побърза да изрече това, което си бе намислила: