Света троица [Войните на Розите-2]

Солсбъри яздеше, стиснал юздите с такава сила, че по ръцете му се разливаше тъпа болка, която се прибавяше към болката от натъртванията му. Да бъде принуден да бяга от един Пърси беше ужасно, парещо унижение и той едва можеше да събере мислите си. Преди седмица барон Кромуел бе изкарал жителите на Татършел, за да махат с ръце и да ликуват, докато племенницата му Мод ги напускаше с новия си съпруг и двеста войници. Шест дни по-късно те идваха обратно куцайки, наполовина от онези, които тръгнаха, с многобройни рани, превързани с грубо платно. Негово задължение беше да обясни на Кромуел какво се е случило, а също и да го увери, че племенницата му не е пострадала. Докато си представяше реакцията на барона, Солсбъри ругаеше тихо и клатеше глава, все едно имаше тик — това бе горчивият плод на срама, който го раздираше.

Усещаше погледите на жена си и сина си в гръб, както водеше разгромените войници на юг към замъка Татършел. Местни момчета тичаха пред него, за да занесат новината за завръщането му. Нищо не можеше да стори за това и само се мръщеше, вървеше със сведена глава и дишаше тежко. Знаеше, че приема нещата твърде навътре, когато събитията се обръщаха срещу него. Баща му беше човек, дето ще свие рамене дори срещу най-страшните препятствия и ще продължи напред, вървеше бодро и бе в състояние да се смее на собствените си черни мисли. Ричард, граф Солсбъри, беше омесен от по-мрачно тесто. Познал бе огромни радости в живота си, но дори в моментите на триумф под повърхността винаги се наместваха по-дълбоки пластове, не му даваха покой и почерняха мислите му.

Градът бе разположен на север от тухления замък, който приличаше на червено копие, сякаш врязано в хълма. Той мина край стъписаните лица на търговци и граждани, които шепнеха, клатеха глави и се кръстеха. Има работа за вършене, каза си, работа, която не му беше по сърце, но въпреки това жизнено важна. Не бе успял да прибере мъртъвците си от бойното поле. За да спаси себе си и остатъка от мъжете, беше дал знак за отстъпление. Някои от ранените се разкрещяха — не можеха да повярват, като го видяха да си тръгва. Вдигаха ръце, сякаш това щеше да го върне обратно, сякаш трябваше само да му махнат, за да поеме назад. Всичко това го изгаряше отвътре, киселина, дето се надигаше и давеше гърдите му, докато накрая си помисли, че ще вземе да се излее из устата му и ще изгори дупки в кървавия гамбезон, с който бе облечен.