Света троица [Войните на Розите-2]

Битката се съсредоточи в бушуващия център — сред онези, които бяха отгледани и обучени за такава работа, които бяха тренирали дишането и мускулите си да се бият по цял ден. Доспехите бяха жизненоважни, за да удържат на тежките удари, идващи от всички страни, докато мъжете се биеха и късаха сухожилия, извиваха ръце и крака, и стави, за да сипят удари до несвяст. Онези, които нямаха подобна защита, падаха покосени и избелелите треви бяха огънати до земята от проснатите умиращи воини. През цялото време слънцето се издигаше все по-високо над главите им, жулеше рицарите така, че едва поемаха дъх, като птички с отворени човки, с усти, зейнали под шлема, а зъбите им се блъскаха и чупеха в метала, когато ги удареха.

След по-малко от час битката загуби част от лудешката си сила и енергия. Единствено издръжливостта започна да решава кой ще оцелее и кой ще умре — по двойки и по тройки те се сблъскваха и биеха, влачейки се напред. Дотогава повечето от цивилните на Пърси бяха паднали убити или бяха тъй тежко ранени, че можеха единствено да куцукат назад, като се подкрепяха и придържаха с ръце стомаси, станали на кървава пихтия. Охраната на Невил бе сведена до осемдесетина човека, обкръжени от двойно повече воини в добро снаряжение.

Томас едва можеше да повдигне глава и, седнал върху Балиън някъде отзад, опитваше да направи равносметка, мръщейки се на привидно неизчерпаемата енергия на Трънинг. Виждаше как мечоносец язди нагоре-надолу по бойната линия на Пърси и подтиква изнемощелите мъже към повече усилие. Опита се да притисне дясната си ръка в дълга ръкавица, от която капеше кръв от невидима рана. Първата остра болка от пострадалия му череп бе позаглъхнала до притъпено туптене. Дори огромната глава на жребеца клюмаше надолу към високите треви, но, доколкото можеше да прецени, Солсбъри беше още жив. Стисна челюст, отчаян. Не беше забелязал сина му, младоженеца, на който и да е етап от битката. Мъртвите бяха разпръснати по цялото поле, но падналите бяха все измежду арендаторите на родовете, нямаше дори едно важно име сред тях.

Помъчи се да събере енергия, за да влезе пак в боя, като трябваше само да си представи неодобрението на баща си, за да изведе духа си от ступорното състояние. С периферното си зрение видя как Трънинг жестикулира към него и накрая фактът, че той вероятно го подозира, че е изостанал от страх, му даде волята да се включи в нападението отново. Викаше го, сякаш беше някакво неуверено момче! Как му се искаше някой от противниците да му отсече отвратителната глава. Ето това беше име, дето искаше да остане паднало в праха, дори и да беше единственото.

Той пое в тръс към битката и усети как Балиън залитна и с усилие възвърна равновесието си, като едва не падна. Взе бързо решение, виждайки колко малко от вражеските мъже бяха все още на коне. Вдигна забралото и подсвирна на двама ранени, които гледаха убийствената битка, но първо провери дали носят герба му. Те поеха поводите и му помогнаха да слезе от коня. Усети краката си странно меки, когато докосна земята, и това му даде да разбере, че са доста пострадали. Залитна леко, но освен натъртванията и малко кръв все още имаше сила, сигурен беше, все още бе достатъчно бърз. Той потупа врата на коня, доволен, че това смело животно няма да бъде убито заради изтощението си.