Света троица [Войните на Розите-2]

Трънинг май се досети за мислите му от мрачното му изражение. Дребният мъж приближи наперено и го отведе, за да разговарят на тишина.

— Ще се успокоят, милорд — тихо му каза той, загледан в залязващото слънце. В този момент дрезгавият му глас звучеше като котешко мъркане и накара кожата на Пърси да настръхне. — Пратил съм съгледвачи, за да следят някой да не ни излезе от засада. Няма да ни изненадат, обещавам ти. Момчетата са просто… щастливи, че са живи, милорд, и всичките им пръсти са налице. Нека си попеят, позволи им. Блясъкът на кръвта избледнява достатъчно бързо. Ще се събудят малко по-мрачни, може би начумерени, на сутринта всичко ще им е наред.

Томас само го гледаше втренчено. В онзи момент бе прочел в петнистото лице на Трънинг истинска нежност. Малко беше да се каже, че младият мъж се изненада от въпросното си наблюдение. Слънцето да бе изгряло отново на хоризонта, сигурно би останал със същото чувство, че светът е накриво. Въпреки това, наистина, прокрадваше се един лъч на привързаност към червендалестите войници, които ревяха някаква сълзлива песен, мъже, дето можеха да прекършат гръбнака на всеки, дръзнал да подхвърли, че в тях има само алнуикски камък, кръв, кокали и клетвите им за вярност. Томас кимна рязко към Трънинг и мечоносецът се отдалечи. Нито веднъж не го бе погледнал право в очите. Цялата реч бе произнесена към въздуха, сякаш двамата стояха редом, застанали пред коритото да уринират.

Ранените бяха встрани от огъня. Щом напуснаха полесражението, Трънинг „намери“ няколко каруци в първото село по пътя им, макар че те далеч не стигаха за шейсетимата и повече мъже, дето се нуждаеха от превоз. Мечоносецът на Пърси ги бе накарал да се строят за преглед, проверяваше всяка рана с грубите си ръце и отсичаше: „каруца“ или „пеша“, преди да се прехвърли на следващия. Един или двама бяха смъртници още там на място, раните ги изсмукваха, те все повече бледнееха и се смаляваха. Трънинг спря пред всеки от тях с потъмнели очи, като клатеше глава. Те го знаеха не по-зле от него. Остави ги на каруците, за да умрат спокойни.

Тази първа вечер лесно можеше да се превърне в тържество, ако имаха нещо друго за ядене в торбите си, освен изсушени ленти месо. Когато луната изгря, Трънинг реши, че е време да спрат брътвежа, появи се от тъмното и се сопна на смеещите се мъже, че е време да положат глава и да съберат малко сили за другия ден. Тогава Томас се зачуди дали дневната светлина няма да им докара на хоризонта съгледвачи на Невил. В тъмното всичките му най-страшни страхове изглеждаха възможни. Имаше вероятност Солсбъри да се въоръжи за война още щом достигне първото си убежище. Само времето щеше да покаже колко войници можеше да събере графът. Простата истина си беше, че Томас бе хвърлил копие по стария див глиган и не го беше улучил.