Отдел Убийства: Илюзия за грях
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #14
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-037-1
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Отдел Убийства: Илюзия за грях». Краткое содержание книги:
Но, общо взето, тя е права, първо раждане на трийсет и седем години е доста рискована стъпка. Разбира се, той следи състоянието й, но за раждането ще трябва да се застрахова. Ще нареди да извикат добър кардиолог, няма да е излишен и хирург, в случай че тя не може да роди нормално и се наложи секцио. Не бива да се рискува животът на тая жена, а още по-малко на бебето. То трябва да бъде захранено с майчино мляко, иначе всички усилия ще отидат на вятъра.
— Скоро имате рожден ден. Нали няма да се разсърдите, ако ви направя подарък?
Господи, колко е трогателна! Но защо пък трябва да се сърди? Напротив!
— Зоенка, миличка, много ми е приятно, разбира се, че помниш кога е рожденият ми ден — топло каза той. — Но не бива да си харчиш парите за мен. И бездруго за съжаление аз не мога да ти помагам така, както би трябвало и както бих искал — заплатата ми не е голяма, а и знаеш, че имам семейство, жена, деца. Затова бих се чувствал ужасно неудобно, ако започнеш да ми правиш подаръци.
— Но какво говорите — изчерви се Зоя, гледайки го с искрено преклонение, сякаш е икона, — та вие изобщо не сте длъжен да ми помагате или да ми давате пари. Нямам нужда от нищо, всичко си имам. Така че няма да се разсърдите, нали?
Той леко я прегърна и я целуна по косата, приятно лъхаща на шампоан. За всяко идване при него Зоя се готвеше като за първа любовна среща, миеше си главата, обличаше си красиво бельо и си правеше маникюр, макар че напоследък всичките им срещи бяха само в кабинета или в лабораторията. След като забременя, тя не чакаше от него плътски наслади, както ненаситната и жадна за удоволствия хубавица Вера, пращяща от сили и енергия. Зоя изобщо не искаше нищо, освен да й позволява кротко и предано да го обича.
— Хайде, мила — нежно й каза той. — Тръгвай си, че имам много работа.
Всъщност не я излъга, наистина е затрупан с работа. Има запланувани две статии в големи научни списания, а още не е започнал да ги пише, дори не е събрал целия материал за тях. Пък и от миналата седмица на бюрото му лежи дебелият ръкопис на нечия монография, изпратена за рецензия, а той още не я е разлистил. Чака го и собствената му работа, която е много по-интересна и важна за него. Тя няма да му донесе нито световна слава, нито пари, нито публично признание, тъй като за нея нямаше да узнае никой. От двайсет години работи над своята идея и сега, изглежда, е близо до нейното осъществяване. Само успехът ще му донесе удовлетворение. Дори никой да не научи за него. Достатъчно е сам да си каже: „Това е мое постижение, аз доказах, че съм прав. Сега вече съм в състояние да правя онова, което не може никой друг на света.“
После вече може спокойно да доживее дните си с някоя кротка, непретенциозна и вечно признателна Зоя. И греховете, извършени в името на тази идея, нямаше да тревожат съвестта му.
Опасенията на Настя и Коротков не бяха напразни. На сутрешната оперативка полковник Гордеев, по прякор Самуна, за пореден път доказа на целия отдел за борба с тежките престъпления, че няма любимци. Липсата на резултати в работата по разкриване на убиеца в делото Анисковец получи заслужената оценка, която и при най-добро желание не можеше да се нарече удовлетворителна.
— Много лошо — категорично заключи Гордеев. — Свободни сте. Ти, Настася, остани.
Настя се притисна до облегалката на стола в очакване да изяде големия калай. Знаеше, че Виктор Алексеевич не се кара пред всички, запазвайки най-тежките си думи за разговора на четири очи, затова се приготви за най-лошото. Всъщност донякъде бе изненадана, че полковникът не задържа и Юра Коротков, пък и Миша Доценко бе пуснат да си върви. Не беше в принципите на Самуна да търси „изкупителната жертва“ и да излива гнева си на първия, който му попадне пред очите.
Като останаха сами в кабинета, той седна до нея на съвещателната маса, свали очилата си и по навик захапа едната дръжка на рамката.
— Хайде, разказвай — съвсем миролюбиво подхвърли Самуна.
— За какво?
— За делото Анисковец. Вината е моя, аз го пренебрегнах и отслабих контрола, бях сигурен, че всичко се върти около колекцията и диамантите. Отдавна трябваше да поприказвам с тебе. Какво те мъчи, Стасенка? Какво му е толкова необичайното на това следствие?