Деца от кръв и кости [bg]

Грабвам бутилката от земята и оглеждам улицата за липсващата съставка.

Ето там. Сърцето ми спира за миг — само на няколко метра от главата на момичето е.

— Вземи факлата!

— Какво?

— Факлата! — изкрещявам аз. — Тази точно пред теб!

Отнема й секунда да изтръгне металната факла от дръжката й и когато успява, двете отново се втурваме напред. Минавайки покрай последните къщурки, аз откъсвам парче плат от наметалото си и го набутвам в бутилката.

— Това за какво е? — пита тя.

— Да се надяваме, че няма да се наложи да разбереш.

Излизаме от бедняшкия квартал и виждаме дървената порта на Лагос. Ключът към бягството ни.

Блокирана от кралските стражи.

Стомахът ми се свива, когато спираме пред безкрайна линия от въоръжени войници. Те яздят страховити черни пантенери и всеки от огромните зверове е оголил острите си зъби. Черната им козина блести на слънцето като тънък слой мазнина и из нея са пръснати матови цветни дъги. Дори и приведени в готовност за скок, те се извисяват над главите ни.

— Заобиколени сте! — изкрещява капитанът, пронизвайки ме с кехлибарените си очи. — По заповед на крал Саран нареждам да спрете!

За разлика от войниците си, капитанът язди свирепа снежна леопанера, голяма почти колкото нашата къща. На гърба й се издигат осем дебели черни рога, остри и лъскави. Чудовището облизва дългите си извити нокти и изръмжава, жадно да украси с кръвта ни снежнобялата си, изпъстрена с петна козина.

И капитанът има същата бакърена кожа като на момичето, по която няма бръчки и белези от битки. Когато тя го вижда, ръцете й се стрелват към качулката, а краката й се разтреперват.

Капитанът е млад, но стражите изпълняват командите му безпрекословно. Един по един изваждат мечовете си и ги насочват към нас.

— Свърши се — прошепва отчаяно момичето.

По лицето й потичат сълзи и тя се отпуска на колене. Пуска примирено факлата и изважда стар измачкан свитък.

Аз се преструвам, че следвам примера й, и също коленича, докосвайки плата в бутилката до пламъка на факлата. Острата миризма на изгоряло изпълва ноздрите ми. Когато капитанът се приближава, хвърлям пламналото си оръжие към редицата пантенери.

Хайде! — моля се на стъклената бутилка, следейки пътя й с поглед. Докато тя лети, започвам да се притеснявам, че няма да се случи нищо.

След това светът избухва в пламъци.

Огънят гори буйно, поглъщайки хора и рогати пантенери. Зверовете започват да вият, изпаднали в паника, и хвърлят ездачите си на земята в опит да избягат.

Момичето се взира ужасено, но аз грабвам ръката й и я тегля със себе си. Вече сме само на няколко метра от портата, само на няколко метра от свободата!