Драконите на сломеното слънце [bg]

Веднага щом се погрижи за бежанците, той отново се върна в Утеха, за да се увери, че всички са добре и за да повдигне духа на унилите и пострадалите през изминалата ужасна нощ. След като и тази работа бе свършена, Карамон най-после се зае със закуската си, която напоследък споделяше с един соламнийски рицар, чието присъствие му напомняше за двамата му сина, умрели по време на Войната на Хаоса.

Соламнийските рицари бяха основали свой гарнизон в Утеха в дните непосредствено след Войната. В началото гарнизонът беше съвсем малък и се поддържаше единствено с желанието Гробницата на Последните герои да не остава без почетна стража. По-късно размерът му бе увеличен, за да отговори на нарасналото влияние, което омразните дракони придобиваха из цял Ансалон.

Що се отнася до Берил — додето човеците от Утеха не се инатяха да плащат изисквания данък, множаха се и забогатяваха, за да могат да плащат още по-голям данък, тя нямаше нищо против тях и незначителното им селце. За разлика от драконите в предишни времена, намиращи особено удоволствие в убийствата, палежите и грабежите, драконесата бе открила, че веднъж опожарен, никой град не може да се развива нормално. Мъртвите не плащаха данъци.

Немалко хора си задаваха въпроса защо ли драконите, с техните невероятни магически способности, ламтят за богатства и определят налози. Ала Берил и Малис бяха лукави създания. Двете драконеси много добре разбираха, че ако упражняват прекалено силен натиск, ако извършват убийства и се излежават върху планини от кости, народите на Ансалон съвсем логично ще въстанат срещу тях и ще ги унищожат. В крайна сметка се оказваше, че повечето хора намират живота под игото им за относително комфортен и предпочитат нещата да си останат такива, каквито са.

Вярно, някои раси страдаха. Но ги сполитаха злини, които същите тези раси без съмнение си заслужаваха. Ако стотици кендери бяха загубили живота си, и още повече — своите домове, ако бунтовните елфи от Квалинести биваха измъчвани и хвърляни в затвора, какво общо имаха с тяхната съдба човеците? Освен това драконесите се грижеха сред тях винаги да има достатъчен брой шпиони и доносници, които да всяват несъгласие, да разпалват страхове и да следят за движението на всяка медна монета, предназначена за сандъците на Берил или Малис.

Карамон Маджере беше един от малцината, които открито изразяваха омразата си към тях и нуждата да се плащат налози. Той дори отказваше да го прави.