Драконите на сломеното слънце [bg]

Гробницата на Последните герои — красива постройка от бял и черен камък в покрайнините на града, бе понесла големи щети. Един от заострените й върхове бе поразен от мълния, а парчетата се бяха разпилели навсякъде по моравата наоколо.

Ала най-много бяха пострадали грубите временни жилища на бежанците, напуснали западните земи и заселили се на юг из местности, които само допреди година бяха свободни, но понастоящем започваха да изпитват силата на безогледната драконеса Берил.

Три години по-рано драконите, сражавали се помежду си за контрол над континента Ансалон, най-сетне бяха стигнали до нещо като нестабилно примирие. Постепенно те разбираха, че битките само изтощават силите им и бяха взели решение всеки да се задоволи със земите, които вече е придобил и да не подхващат нови войни. Пактът издържа в продължение на две години. Тъкмо тогава Берил забеляза, че магическите й способности са започнали да намаляват. В началото драконесата бе сметнала всичко за игра на собственото й въображение, ала колкото повече време минаваше, толкова по-силно се убеждаваше в противното.

Берил обвиняваше червената драконеса Малис за загубата на магията си — всичко това беше просто поредният коварен опит на нейната по-голяма и по-силна братовчедка да увеличи и бездруго неимоверното си богатство. Берил държеше отговорни и магьосниците на човеците, които все така криеха от нея Кулата на Върховното чародейство в Уейрит. В следствие на това драконесата неотклонно бе започнала да разширява контрола си и над техните земи. Правеше го бавно, за да не привлича излишно вниманието на Малис. Братовчедка й едва ли щеше да забележи, ако тук или там изгореше град или някой плячкосаше незначително село. Хейвън бе типичният пример за това. Поне засега Утеха оставаше незасегнат, но очите й го следяха изключително внимателно. Вече бе пристигнало нареждането й пътищата, водещи до него, да бъдат затворени, за да почувстват жителите му натиска, който възнамеряваше да окаже върху тях.

Бежанците, напуснали Хейвън след падането му, бяха увеличили популацията на Утеха поне три пъти над обичайния размер. Хората пристигаха, натоварили собствеността си на гръб или струпана на каруци и се пръскаха из домове, които старейшините бяха определили за „временно настаняване“. Набързо построените колиби бяха временни в истинския смисъл на думата, ала непрестанният поток от бежанци вече започваше да разрушава всички добри намерения на жителите на градчето. За нещастие, временните колиби се превръщаха в постоянни и срещу това нямаше какво да се направи.

Първият човек, който успя да се добере до лагера на бежанците на сутринта след бурята, беше Карамон Маджере. В конската кола, която караше, бяха натоварени хранителни припаси, дървен материал за поправка, сухи дърва за горене и топли одеяла.