Драконите на сломеното слънце [bg]

Отхвърлил всички тези мисли, Силван решително се промъкваше все по-напред с лекотата на роден и отраснал в гората. Радостно осъзна, че най-после е излязъл в района на позната клисура; спомняше си я много добре от предишните им пътувания до крепостта. Страхът, че е възможно да се е изгубил, изчезна напълно. Внимаваше само да не се приближава прекалено близо до скалистия склон на клисурата — внезапно пропадане в самия край на надвисналата гора.

Силван бе млад и силен. Съмненията нямаше да му помогнат да завърши успешно мисията, с която го бяха натоварили. Падна мълния. Светлината освети пътя право пред него. Гледката поднови силата и решимостта му. Трябваше само да се добере до пътя. Тогава щеше да ускори крачка. Всички знаеха, че е отличен бегач и често тича заради чистото удоволствие да усеща как мускулите му се напрягат до крайност, как потта се стича по тялото, вятърът брули лицето, а топлината го обгръща и отнема болката.

Вече си представяше как разговаря с лорд-рицаря и отправя молба към него да им се притекат на помощ. Виждаше се как повежда спасителния отряд, виждаше грейналото от гордост лице на майка си.

В реалността Силван откри, че пътят му е препречен. Той раздразнено спря в средата на калната пътека и изучи изникналото препятствие.

Точно през пътя му бе рухнал огромен клон, част от прекършен древен дъб. Листата и по-дребните клонки образуваха непреодолима стена. Налагаше се да заобиколи, но това би го принудило да се озове в опасна близост със ската на клисурата. Независимо от всичко, младежът не се съмняваше в краката си. Поредната светкавица отново освети пътеката. Той започна да се промъква внимателно. Мястото беше предостатъчно, имаше дори няколко стъпки допълнително пространство. Тъкмо се прехвърляше през някакъв по-голям клон и протягаше ръка към един бор недалече от себе си, когато от смраченото небе изтрещя мълния и порази бора.

Дървото експлодира в разтърсващо кълбо от бяла светлина. Ударната вълна събори Силван и го прекатури през ръба на клисурата. Той започна да се търкаля по осеяната с остри камъни, почти отвесна стена, след което шумно се блъсна в дънера на някакво пречупено дърво на дъното.

Страданието бе непоносимо, ала далеч по-ужасяваща бе болката, която почувства в сърцето си. Нямаше да успее да се добере до крепостта. Рицарите никога нямаше да получат съобщението. Хората му едва ли щяха да се справят сами срещу великаните. Щяха да бъдат избити. А майка му щеше да умре с вярата, че я е предал.