Окото на времето [bg]

Сейбъл настояваше да й каже какъв е смисълът на подобни детайлни проучвания. Тя например работеше върху радиото със съвсем практична цел — да открие долу някой, който да е оцелял. Но каква полза щяха да имат от снимките? Коля не намираше за нужно да й обяснява. Бе изпълнен с увереността, че това, което върши, е важно.

Пък и какво друго му оставаше да прави, след като бе изгубил жена си и децата?

Климатът също търпеше непрестанни промени — огромни циклони от ниско налягане развълнуваха океаните и ги вдигаха срещу бреговете, озарявани от блясъците на електрически бури. Тези бури също бяха малки чудеса, светкавиците им понякога се разпалваха като верижна реакция и обхващаха територията на цели континенти. Облаците, които нерядко закриваха екватора, се издигаха нагоре толкова високо, че на Коля му се струваше, че могат да стигнат до тях.

Когато гледката долу ставаше твърде непоносима или неразбираема, Коля се обръщаше към своето лимоново дръвче. С размери на бонзай, това дръвче бе един от малкото му успешни експерименти на „Союз“. Някой ден, мечтаеше си преди Коля, хората ще летят в космоса и ще се наслаждават на пресни плодове благодарение на неговите опити. Всъщност след промените подобни полети изглеждаха невъзможни, но дръвчето бе останало. Коля го повдигаше към илюминатора, за да го окъпе в лъчите на слънцето, а след това разпръскваше от скъпоценната вода върху листата му. Като се наведеше към тях, усещаше свежото им ухание и това го изпълваше със спомени за Земята.

Причудливият променил се свят под тях контрастираше с познатата до болка и по кухненски уютна вътрешност на „Союз“ и това пробуждаше в него неуловимото усещане, че гледката зад илюминатора е по-скоро представление, отколкото жестока реалност.