Окото на времето [bg]

Десетият ден. Днес щяха да изпълнят поредните шестнайсет безсмислени завъртания около Земята, с което общият им брой, откакто бе замлъкнала станцията и наземният екип, щеше да достигне сто и шейсет.

Нагласи еластичните гривни върху глезените си. Целта им бе да забавят кръвотока към периферията и да компенсират някои нарушения в разпределението на телесните течности, дължащи се на липсата на гравитация. Пъхна се в комбинезона — не своя, а нечий чужд, който бе открил сред купчината изхвърлени отпадъци на борда.

Когато най-сетне се появи в спускателната капсула, нито Муса, нито Сейбъл го погледнаха. Обстановката си оставаше все така нажежена. Щом се настани в креслото си, Сейбъл се измъкна нагоре през люка и Коля я чу да тропа в жилищния отсек.

— Закуска — изръмжа Муса и побутна един поднос във въздуха към Коля. Върху подноса бяха подредени тубички и консерви с храна, някои отворени и полуизядени. Отдавна бяха привършили ограничените запаси, с които разполагаха на борда на капсулата, и бяха преминали на неприкосновения запас.

Всъщност никой от тримата не изпитваше особен глад. Една от причините беше безтегловността. Коля жадуваше за топла храна, каквато не бе вкусвал, откакто напуснаха станцията.

Муса отново се бе захванал с неуморните призиви по радиостанцията:

— Стерео-едно, тук Стерео-едно…

Естествено отговор нямаше, колкото и часове да отделяше за тази задача. Но какъв друг избор имаха?

Междувременно Сейбъл щъкаше на горния етаж. Беше открила частите на един стар радиопредавател, използван от някой от космонавтите за връзка с радиолюбители, най-вече младежи. Общественият интерес към станцията отдавна беше намалял до минимум и остарялата екипировка се демонтираше и сваляше на Земята. Сега обаче Сейбъл се опитваше да вдъхне живот на радиоапарата. Надяваше се да улови някакви сигнали, дори да може да излъчва на вълни, на каквито конвенционалните радиопредаватели не работеха. В началото Муса естествено взе да мърмори за необходимостта да се пести енергия, но после, изглежда, осъзна, че това е един от начините да се отърве поне за известно време от досадното присъствие на американката. А и Коля този път я подкрепи:

— Кой знае, може пък да се получи нещо.

Коля се наведе напред и натисна клапата на резервоара с питейна вода. Мехур с диаметър няколко сантиметра се отдели от крана и се понесе плавно към лицето му. Муса го следеше намръщено — със сигурност щеше да му се скара, ако похаби дори една-единствена капка, тъй като запасите им бяха ограничени. Коля отвори широко уста и мехурът се прилепи върху езика му и бързо започна да се топи. Тъй като бе предназначен за кратковременни полети, „Союз“ не разполагаше с инсталация за рециклиране на течностите. Сейбъл предложи да въведат воден режим, но Муса се възпротиви. „Дори когато си в пустинята, не пестиш водата. Пиеш толкова, колкото ти е нужно. Няма друг начин…“ Може да беше прав, може би не, но водата лека-полека привършваше.