Окото на времето [bg]

— Искаш ли музика, Бисиса? — попита я машинката.

— Нещо да ме поразсее.

Телефонът изведнъж засвири и това предизвика всеобщ смут и уплаха сред войниците.

— За Бога, спри това нещо! — извика й Батсън.

Бисиса се подчини, но само донякъде — телефонът продължи да свири, но по-тихо.

Ръди се приближи засмян до нея и възкликна:

— Божичко! Що за диващина е това?

— О, стига, Ръди — отвърна Бисиса. — Това са оркестрови преработки на класически гангстерски рап от двайсети век. Сигурно баба ми е слушала такива неща.

— Не мога да повярвам — каза Ръди и поклати глава, — че европеец ще слуша подобни ритми. — След което си взе одеялото и се премести в другия край на лагера.

Джош остана сам с Бисиса.

— Той те харесва. Сигурно го знаеш, нали?

— Ръди?

— И преди се е случвало — да го привличат по-възрастни, силни жени. Може да те избере за някоя от своите музи, както ги нарича. Пък и всичко, което ни се случва сега, ще е чудесен материал за бъдещи творби.

— Струва ми се, че беше писал и футуристични произведения, но не съм сигурна.

— Е, значи няма нищо лошо в това, което става…

Тя протегна ръка и взе телефона. Лицето й беше замислено.

— Дъщеря ти харесва ли тази музика? — попита я Джош.

— Като беше по-малка — отвърна Бисиса. — Двете танцувахме заедно. Но сега вече е голяма — почти осемгодишна. Предпочита новите синтетик-звезди, те са създадени изцяло от компютри, тоест от машини. Малките момичета предпочитат идолите им да са перфектни, а какво по-перфектно творение от една симулация?

Той почти не разбираше за какво му говори, но му беше приятно да я слуша.

— Сигурно има и някой друг, за когото тъгуваш — някой от твоето време?

Тя извърна глава и го погледна право в очите.

— Джош, аз съм сама. Бащата на Мира умря, а друг човек няма. — Тя се подпря на ръка. — Знаеш ли какво друго най-много ми липсва след Мира? Този малък апарат тук — телефонът — ме свързва с целия свят. Чрез него постоянно получавам картинки, образи, звуци. Двайсет и четири часа на ден. Ето това ми липсва — непрестанният поток информация.

— Всичко това не е ли твърде шумно и досадно?

— Може би. Но съм свикнала.

— Но тук също има неща, които могат да ти доставят удоволствие. Поеми си дъх. Подушваш ли? Във въздуха мирише на слана… на изгорели съчки. Скоро ще се научиш да разпознаваш мириса на различните дърва.

— И още на нещо — добави тя. — Мирише ми на животни. Като в зоологическа градина. Само че тези животни не трябва да са тук. Те не са от това време.

Той се пресегна импулсивно и я улови за ръката.

— Не се безпокой — тук сме в безопасност. — Тя не отговори, но и не си дръпна ръката. — Аз съм градско чедо. Роден съм в Бостън. За мен природата е нещо странно и непознато.