Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
Потъна. Стигна до дъното, победена от унижението и тъгата.
— Нямах нито една приятелка… Той казваше, че хората искали единствено да се къпят в неговия блясък. Неговия. Не можеше да си представи, че някой се интересува от мен, не от него. Казваше ми, че се нуждае от мен, но всъщност не ме искаше, не ме желаеше… Искаше изкуството само за себе си… Аз се отказах от работата си заради него, но това му беше твърде малко. Дали не трябваше да умра, за да му докажа, че е всичко за мен? Че е повече, отколкото аз някога съм била за него?
Катрин стигна до края. Дрезгавият ѝ шепот пареше.
— Двайсет години, Жан. Двайсет години, през които не живях… Плюх на собствения си живот. Позволих и на него да плюе върху живота ми.
След време Катрин задиша по-спокойно и заспа. Тялото ѝ в прегръдките му омекна.
Значи и тя. Двайсет години. Очевидно има и други варианти да разрушиш живота си.
Пердю знаеше, че сега е негов ред. Ще се наложи и той да стигне до дъното.
В дневната, върху старата, бяла кухненска маса, лежеше писмото на Манон. Макар да му беше тъжно, се почувства утешен, че не е единственият, пропилял живота си.
За миг се запита какво ли щеше да е, ако Катрин бе срещнала него, а не онзи Льо П.
А после си зададе въпроса готов ли е да прочете писмото.
Не, естествено.
Счупи печата, помириса хартията. Дълго стоя неподвижен. Затвори очи и сведе глава.
После решително седна на вехтия стол и започна да чете писмото на Манон отпреди двайсет години.
12.
Боние, 30 август 1992 г.
Хиляди пъти съм ти писала, Жан, и всеки път трябваше да започвам с една и съща дума, най-истинската от всички: „Любими“.
Любими мой, скъпи, далечни мой Жан,
Аз извърших глупост. Не ти казах защо те напускам. Сега съжалявам и за двете: че си отидох и че премълчах защо.
Моля те, прочети писмото ми. Не ме изгаряй. Напуснах те не защото не исках да остана с теб. Исках да остана. Исках го много повече от онова, което се случва сега с мен.
Жан, аз ще умра много скоро. Лекарите предполагат, че ще стане по Коледа.
Отидох си от теб с желанието да ме намразиш. Виждам те как клатиш глава, любов моя. Но аз реших да постъпя правилно. Така ме посъветва любовта. Тя винаги ни казва какво е добро за другия, нали? Мислех си, че ще е добре да се разгневиш и да ме забравиш. Исках да не тъгуваш, да не се измъчваш, да не знаеш нищо за смъртта. Едно рязване, гняв, край — и продължаваш да живееш.
Излъгах се. Така не става. Трябва да ти кажа какво се случи с мен, с теб, с нас. То е хубаво и ужасно едновременно. И е твърде голямо за едно малко писмо. Когато дойдеш при мен, ще говорим за всичко.
Пиша ти, за да те помоля да дойдеш при мен.
Страх ме е да умра.
Обещавам ти да почакам, докато дойдеш.
Обичам те.
Манон
P.S. Ако не искаш да дойдеш, защото чувствата ти не са достатъчно силни, ще приема. Ти не ми дължиш нищо, дори съжаление.
P.P.S. Лекарите не ми позволяват да пътувам. Люк те очаква.
Мосю Пердю седеше в тъмното и се чувстваше като пребит.
В гърлото му заседна буца.
Това е невъзможно!
С всяко примигване виждаше себе си, мъжа от преди 21 години. Как седеше като вкаменен и отказваше да отвори писмото.
Невъзможно!
Наистина ли тя е…?
Два пъти го предаде. Беше абсолютно убеден. Върху това заключение построи живота си.
Усети гадене.
След 21 години разбра, че той я е предал, не тя него. Манон го е чакала напразно, докато е…
Не. Моля, не!
Той е виновен за всичко.
Писмото, послеписът… Сигурно е повярвала, че чувствата му не са достатъчно силни. Че Жан Пердю никога не я е обичал достатъчно, за да изпълни последното, най-силното ѝ желание.
Проумя какво е направил и се засрами дълбоко от себе си.
Видя я в часовете и дните след писмото. Седяла е и е чакала пред дома ѝ да спре кола и Жан да почука на вратата.
Лятото си е отишло, есента е заскрежила листата на дърветата, зимата ги е оголила.
Но Жан не се е появил.
Пердю закри лицето си с две ръце. Идеше му да се удари.
Вече е много късно.
Въпреки че пръстите му трепереха неудържимо, успя да сгъне писмото и да го прибере в плика. Стиснал зъби, закопча ризата си, обу обувките и подреди косата си в огледалото на нощта.
Защо не скочиш през прозореца, идиот такъв? Това е единственото добро решение.