Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

— Като по-млад да. Но не е редно да давам съвети на хората как да се държат.

— Аз нямам нищо против. — Оставих чашата си на рогозката. — Покажи ми как се прави.

Лицето му засия.

— Щом искаш. Най-важното се свежда до това, което вече ти казах. Целта е да изпитваш удоволствие, да проявяваш… внимание. Да не пропускаш онова, което ти се струва маловажно, но всъщност е от значение. Останалото са подробности, нали така?

Миямото използва за „внимание“ японската дума „нен“, която иначе означава „усет“. Извън конкретния контекст нямаше точно да разбера какво иска да каже. Кимнах и последвах примера му — вдигнах чашата, вдишах аромата, насладих се на вкуса. Отначало го правех просто от любезност, но след малко започнах да се питам дали той не е прав. Знаех, че ми убягват някои детайли в шпионажа. А може би ми убягваха и някои неща в ежедневието? Какво щеше да ми коства да им обръщам повече внимание… и щеше ли практиката да обръщам повече внимание на едното естествено да ме накара да обръщам повече внимание и на другото? Казах си, че си струва да развия отношението, изразяващо се с „нен“. Не само да се наслаждавам на нещата, заради които си струва да се живее. Но и да внимавам за онези, които могат да ти помогнат да останеш жив.

Времето напредваше, а Миямото още не беше споменал защо ме е повикал. Реших, че е време да го подканя.

— Е, какво има?

Той рязко кимна, сякаш е забравил и ми благодари, че го подсещам.

— Изпаднах в много неудобна ситуация — каза и остави чашата си. — Обаче имам възможност да изляза от нея.

— Това е чудесно.

— Ъъъ… парите, които разменяме с тебе. Те се разпределят между различни признателни получатели по формула, измислена и прилагана от хора, които са много по-достойни от мен.

— Ясно.

— И един от тези получатели явно не е достатъчно признателен. Отправяше заплахи да разкрие съществуването на тази програма за… подпомагане, която много други хора разбират и ценят. Като жест на добра воля тези други хора се опитаха да го успокоят.

— И не са успели.

— Като че ли се получи за известно време. Но фактът, че се е наложил, изглежда, го окуражи. Пак отправя закани.

— Твърде неприятно — отбелязах в неговия официален стил, като си мислех, че това ще го смути.

— Да, наистина. Обаче съм сигурен, че въпросът ще бъде решен. Всъщност ми дадоха възможност да го уредя.

Не отговорих.

— Би било добре някой да ни отърве от този досаден проблем. Срещу десет хиляди щатски долара. И никакви въпроси.

Е, може и да се изразяваше официално, но смисълът беше пределно ясен. И не особено изненадващ, като се имаше предвид досегашният разговор.