Сянката на чинара [bg]

Докато пътуваше, често се питаше защо домът го зове обратно. Адски му беше неприятно да живее в тясната малка къща с тъща си, с две проклети и нежелани внучета и със съпруга, която все му натякваше да бъде по-амбициозен. През последните двайсет години Лети стократно го беше заплашвала с развод, затова беше истинско чудо, че все още бяха заедно. Щом искаш, нека да се разделим, помисли си той, отпивайки от бирата. Само че и това беше казвал стотици пъти.

Беше почти тъмно, когато тя излезе от къщата и бавно пое по тревата към него. Той седеше на шезлонга, вдигнал крака върху стара каса от мляко и поставил отстрани хладилната чанта с бирата си. Предложи й другия шезлонг, но тя отказа.

— Колко време ще останеш вкъщи? — попита тя тихо, без да го поглежда.

— Току-що се прибирам, а ти ме питаш кога ще замина.

— Не исках да прозвучи така, Симиън, просто съм любопитна, това е.

Не възнамеряваше да отговори на въпроса й, затова отново отпи. Двамата рядко оставаха сами, а когато се случеше, не умееха да разговарят. Някаква кола мина бавно по пътя и те я проследиха с поглед.

Накрая Лети заговори:

— Сигурно ще остана без работа. Нали ти казах, че господин Хъбард се самоуби, а семейството му не иска да им се мотая в краката след утре.

Симиън имаше смесени чувства по този въпрос. Чувстваше превъзходство, защото отново той щеше да изкарва прехраната, да бъде глава на семейството. Страшно неприятно му беше как Лети важничи, че печели повече от него. Мразеше да му натяква и да мърмори, че е вечно без работа. Беше обикновена прислужница, но се държеше арогантно, задето един бял мъж й имаше пълно доверие. Но семейството се нуждаеше от пари, а щом тя нямаше да получава заплата, неминуемо се очертаваха проблеми.

— Съжалявам — насили се да каже Симиън.

Настъпи поредната продължителна пауза. Чуваха гласовете и шумовете откъм къщата.

— Има ли новини от Марвис? — попита той.

Тя наведе глава.

— Не, вече две седмици няма писмо.

— Ти отговори ли му?

— Правя го всяка седмица, Симиън, знаеш. А ти кога му писа за последно?

Симиън вътрешно кипна, но не избухна. Беше горд, че се е върнал у дома трезвен, и нямаше да развали всичко с една караница. Марвис Ланг беше на двайсет и осем, от две години беше в затвора и му оставаше да лежи още десет. Трафик на наркотици, нападение със смъртоносно оръжие.

Някаква кола приближи и намали, после намали още, като че ли шофьорът се колебаеше къде да спре. Измина още няколко метра и зави по алеята. Беше достатъчно светло, за да видят, че колата е странна, със сигурност вносна и червена. Тя спря и отвътре излезе млад бял мъж с бяла риза и разхлабена вратовръзка. Не носеше нищо. Пристъпи няколко крачки и се огледа. Изглежда, не беше сигурен къде точно се намира.