Сянката на чинара [bg]

6

Паркингът на църквата „Ирландски път“ беше наполовина пълен, когато в четири часа без пет минути във вторник следобед колата на Ози влезе в него. По нея нямаше ярки думи или цифри — Ози предпочиташе да не се набива на очи, — но само един поглед беше достатъчен човек да разбере, че е на шерифа. Няколко антени, малка обла синя лампа на таблото, отчасти скрита. Голям кафяв форд с четири врати и черни гуми, какъвто караше буквално всеки друг шериф в щата.

Ози паркира до червения сааб, спрял встрани от другите коли. Излезе почти едновременно с Джейк и двамата заедно прекосиха паркинга.

— Нещо ново? — попита Джейк.

— Нищо — отговори Ози. Носеше тъмен костюм и черни каубойски ботуши. Джейк също, без ботушите. — При теб?

— Нищо. Сигурно работата ще се размирише утре.

Ози се засмя.

— Нямам търпение.

Първоначално църквата беше само червен тухлен параклис с малка камбанария над двойната врата на входа. С течение на времето бяха добавили задължителните метални постройки — една до параклиса, в сравнение с която той изглеждаше миниатюрен, и една зад него, където младежите играеха баскетбол. На ниска могила наблизо имаше гробище — спокойно и красиво място за вечен покой.

Неколцина пушачи дръпваха за последно от цигарите си; бяха обикновени селяни, навлекли неохотно старите си костюми. Побързаха да разменят няколко думи с шерифа. На Джейк кимнаха учтиво. Вътре се беше събрала солидна група; хората бяха насядали по дъбовите пейки с тъмни жилки. Осветлението беше приглушено. На органа някой тихо свиреше траурен химн, подготвяйки присъстващите за предстоящата скръб. Затвореният ковчег на Сет, разположен под амвона, беше покрит с цветя. Хората, които той беше определил да го носят, седяха със сериозно изражение един до друг отляво, близо до пианото.

Джейк и Ози седнаха сами отзад и започнаха да се озъртат. Недалече от тях имаше чернокожи, общо петима.

Ози им кимна и прошепна: