Тебеширения човек [bg]

Над площадката действително витаеше странно усещане. Тя винаги бе хладна и сумрачна дори в слънчеви дни. Разбира се, това вероятно се дължеше по-скоро на надвисналите дървета, отколкото на свръхестествени сили, но аз често бях усещал да ме полазват тръпки, докато седя на въртележката, а също и желание да погледна през рамо и да проверя дали няма някой зад мен. Поначало не обичах да ходя там сам.

Този ден бутнах скърцащата портичка раздразнен, че Железния Мики още не е дошъл. Докато облягах колелото си на оградата, ме жегна първата тревога. Той никога не закъсняваше. Нещо не беше наред. И тогава дочух ново проскърцване, а нечий глас зад гърба ми произнесе:

− Здрасти, лайнар.

Извърнах глава и един юмрук се стовари в слепоочието ми.

Отворих очи. Шон Купър се бе надвесил над мен. Лицето му тъмнееше на фона на яркото слънце. Можех да различа само силуета му, но бях сигурен, че се усмихва, и то не по добър начин. Нищо в ситуацията не беше добро.

− Нещо ни избягваш напоследък?

Защо в множествено число? Както бях проснат по гръб, наклоних глава първо наляво, а после надясно. По двата чифта мръсни маратонки разбрах, че става дума за Дънкан и Кийт дори без да виждам лицата им.

Още се чувствах замаян от удара, а гърлото ми се стегна от паника. Шон се наведе по-ниско и ме сграбчи за тениската.

− Щеше да ми извадиш окото с оная тухла, лайнар. — Той ме разтърси така, че тилът ми издрънка в асфалта. — Не чувам извиненията ти.

− Аз… съ-ша-ляфам. — Думите излизаха като фъфлене от устата ми. Беше ми трудно да дишам.

Шон ме дръпна рязко и ме отлепи от земята. Яката на тениската се впи във врата ми.

− Съшаляфаш? — изви иронично глас той, като погледна към Дънкан и Кийт, които се облягаха лениво на катерушката. — Чухте ли, момчета? Лайнаря съшаляфал.

Те се ухилиха.

− Не ми звучи убедително — рече Кийт.

− Не — съгласи се Дънкан. — Звучи като малък лайнар.

− Чу ли ги? — попита Шон от толкова близо, че усетих тютюневия му дъх. — Май ме будалкаш, лайнар. Но нищо. Скоро ще те накараме наистина да съжаляваш.

Усетих как мехурът ми се отпуска и се благодарих, че е горещо и се потя толкова много, защото, ако имах и капка излишна течност в тялото си, щях да намокря гащите.

Шон ме вдигна на крака и аз трескаво затърсих асфалта с пръстите на краката си, за да не се задуша от хватката му. После ме блъсна назад в рамката на катерушката. Главата ми се отметна и несъмнено щях да падна, ако той не ме държеше толкова здраво.

Озърнах се отчаяно, но площадката бе празна, като се изключат тримата ми нападатели и техните лъскави велосипеди, захвърлени небрежно край люлките. Този на Шон се познаваше отдалеч. Беше яркочервен, с черен череп, изрисуван върху рамката. Отвъд пътя една самотна синя кола стоеше на паркинга. Шофьорът й не се виждаше никъде.

И тогава забелязах нещо — човешка фигура сред дърветата. Не можех да я различа ясно, но приличаше на…