Светлина в мрака
- Автор: Додд Кристина
- Серия: my first #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светлина в мрака». Краткое содержание книги:
— Аз не съм мъж, аз съм просто монах.
Самосъжалението, унизителното самосъжаление я изправи на крака. Пейката падна зад гърба й. С юмрук тя запрати каната с пиво на земята. Нейното обичайно спокойствие изчезна зад вълната на разочарование и ярост и тя изрева с глас, който надвика неговия:
— Ти си сляп? Искаш ли да знаеш какво е нещастие? Тогава слушай: ще ти кажа какво е нещастие. Ател е вдовица, умря и последният й син, а тя е на шейсет години. Останала е без зъби, няма от какво да преживява, краката й се гърчат от болка и половината от селото я смята за вещица, защото си говори сама. Това е нещастие.
Тя замълча. Чуваше се само тежкото й дишане. Дълбоко в подсъзнанието си беше изненадана от своята дързост, от липсата на контрол, от гнева си.
Но не искаше да спре. Гневът от целия й изминал живот се беше натрупал в нея, търсеше изход и тя извика:
— Ти говориш за нещастие? Може би воденичарят Джьфри има извинение да се самосъжалява. Банда от разбойници се промъкна във воденицата му, открадна житото му и го върза отстрани на водното колело. Мили Боже, трябваше да му отрежат краката. Той ще живее и ще е щастлив. Той е благодарен, макар че останалата част от живота си ще изкара в мъки, ден и нощ.
Тя доближи лицето си до неговото.
— Но великият Уилям е сляп. Толкова е тъжно да си мислиш за човек, който е съвсем здрав, има всичките си зъби, двата си крака и всичко останало, и му липсва само нещо малко.
Той бавно се надигна, като гигантска приливна вълна, събрала всичките си сили, за да разбие нейното възмущение и да го потопи в своето негодувание.
— Ти си монахиня. Ти вярваш, че примирението и трудолюбието ще изцелят всичките злини, но нищо не може да ми върне зрението. Нищо не може да ми даде гледката на бодрата крачка на добрия английски войник в битката. Нищо не може да ми върне удоволствието от обсадата на противника и изхвърлянето му от неговия замък. Нищо не може да ми върне удоволствието да държа закаления си меч в ръка, да участвувам в ръкопашен бой. — От глух тътнеж гласът му постепенно, се засили и той неочаквано я хвана за китката. — Аз съм господар. Аз върша нещата, за които ти ме цениш, защото това е работата, която искам да върша. Но аз искам също да воювам, да защитавам моите крепостни и техните посеви, да защитавам моите замъци, да избивам крадците и да раздавам правосъдие. Това е моето удоволствие и награда. — Той разтърси китката й. — Разбираш ли, малка монахиньо?
Була излая в ъгъла, без да може да реши как да реагира на една такава сцена между господарите му.
— Да.
— Ти си монахиня, нали? — изръмжа той. — Още в манастира си се научила да не проявяваш такъв греховен гняв. Към кой орден принадлежиш?
— Аз… няма значение.
— Срамуваш ли се да ми кажеш? На каква възраст се посвети на нашия Спасител?
— Рано.
— Баща ти не можа ли да ти събере зестра, за да се омъжиш?
— Не. Искам да кажа, да.
Той вдигна глава.
— Гласът ти не звучи много убедително. Не знаеш от кой орден си, кога си се посветила, дали си станала монахиня по убеждение или от материална принуда. В гласа ти се чувства несигурност. — Той отново поклати глава. — Сигурна ли си, сигурна ли си, че си Христова невеста?
— Да.
— Закълни се.
— Милорд!
— Закълни се в безсмъртната душа на майка си, че си монахиня.
Тя успя да се отскубне от него и каза:
— Не съм монахиня.
— Не си?
Сора не знаеше какво да прави.
— Не си? — попита отново той.
Почувства облекчение.
— Закълни се. — Той се пресегна отново да я хване, но тя се отмести. — Закълни се в безсмъртната душа на майка си, че не си монахиня.
— За Бога, Уилям…
— Закълни се! — настоя той и странните нотки в гласа му преминаха в паника.
— Кълна се — каза тя. — Кълна се във всичко свято за мен.
— Не си монахиня. Добре. — Уилям отново седна на стола си.
Скръстила ръце на гърди, Сора очакваше неговата реакция. Силният смях започна дълбоко от гърдите му, премина с ръмжене и усилване по всичките му ребра и достигна до корема му. Нейната загриженост се измести от възмущение, а после от враждебност.
— Какво толкова смешно казах?
— Има ли и други малки измами? — изхриптя той.
Тя постави ръцете си на кръста и изтърси:
— Стотици.
Той бе обладан от нова вълна от смях.
— Легни си, Сора.
— Ще продължиш ли да пиеш? — попита тя.
— Не, повече не ми се пие. Спомних си за онова, другото нещо, което ме прави мъж. А сега си лягай, докато не е станало късно.
Смазана, тя тръгна към витата стълба, но спря.