Царството на злото

Погледна през огъня към Йоланда, която седеше на земята с кръстосани крака. На лицето и бе изписана нежност, каквато не бе забелязал досега. „Може би — помисли Харкорт — това е само резултат от трепкащата светлина на огъня. Спокойна е — а тя би знаела, ако ни грози някаква опасност.“ Абатът стана и хвърли още дърва в огъня.

— Дали трябваше? — попита Харкорт. — Изпекохме месото и може би ще е по-добре, ако го оставим да догори. Най-добре щеше да е, ако изобщо не бяхме палили огън.

Абатът се засмя.

— Пак изпадаш в мрачно настроение! Защо не можеш да седнеш като всички и да се радваш на пълния си стомах? Ние сме в покрайнините на Пустата земя и едва ли ни грози някаква опасност.

— Но тук има еднорози и дракони.

— Еднорозите — каза абатът, — както и драконите, отдавна си отидоха. Аз не виждам… Той млъкна и неочаквано се заослушва.

Харкорт се изправи и попита:

— Какво има, Гай?

— Чух нещо. Някакво шумолене.

После и другите чуха шумоленето и скочиха. Харкорт сложи ръка на меча си, но не го извади, защото звукът спря. И четиримата стояха прави и чакаха.

„Може да е била птица — помисли Харкорт, — която се е преместила от един клон на друг, или някое малко космато същество, пробягало по падналата шума.“ Абатът се наведе и вдигна жезъла си. Харкорт заобиколи огъня, застана до Йоланда и я попита:

— Ти какво чу?

— Същото, което и вие. Шумолене. Там има нещо.

Дървата, които абатът беше хвърлил в огъня, изведнъж пламнаха и Харкорт видя какво беше прошумоляло — неравна мръсна бабуна, която се беше надигнала и продължаваше да расте под огромния дъб край лагерния огън. Тя избутваше листа и горска пръст, изсъхнали клонки, кости на умрели животни, живи растения и мъх. Беше просто почва, но се движеше и беше жива. Тя насити въздуха с миризма от освободената гнилоч, от нея излезе зло, толкова плътно, че почувстваха физически неговото присъствие; гнилочта беше толкова отвратителна, че залитнаха: вонята ги стисна за гърлата в душеща хватка, сякаш имаше пръсти, които могат да се пресягат и да стискат. Харкорт отстъпи една крачка, изблъскан от силата на Злото и нетърпимото зловоние. Мечът му със звън излезе от ножницата. На светлината от огъня полираната стомана изглеждаше червена, сякаш кървава. „Но съществото, което излезе пред нас под дъба, няма кръв — червена, истинска кръв“ — каза си Харкорт. Ако го посечеше, от него щеше да потече зелена сукървица или тъмна мътилка, но не и истинска кръв. Стори му се, че за момент зърва зъби и нокти, макар че ако бяха зъби и нокти, те бяха много необичайно разположени; може би бяха просто оголени кости или светли камъни от горската почва. Бабуната продължи да израства от гнилата шума, от разлагащите се кости, от падналата кора, счупените клонки, от тора на птиците и на други горски обитатели, от птичи пера — и всичко това под танцуващите отблясъци на огъня заприлича на живо същество. Злото, излизащо от него, стана по-силно и задушливата воня — по-плътна. Харкорт се задави отчасти от вонята, отчасти от предизвикания от страха гняв, че такова нещо дръзва да съществува, да се надига и да се натрапва в един сравнително чист и добър свят. Той пристъпи бързо напред, но абатът го изпревари. Стиснал с две ръце тежкия си жезъл, той го вдигна високо над главата си и го стовари върху бабуната. Ударът я смаза. Тя издаде клокочещ звук и от нея се разлетяха парчета; зловонието стана още по-силно. Харкорт направи още две стъпки напред, но преди да стигне до абата се сви на две и заповръща, от очите му потекоха сълзи. Вонята от разбитата бабуна го заля и той несъзнателно размаха ръце, като че ли плуваше в нея. Със свръхчовешко усилие се изправи и видя, че бабуната я няма…, но абатът стоеше на мястото си, жезълът се вдигаше и падаше, движеше се нагоре и надолу, сякаш абатът продължаваше да смазва гърчещите се остатъци на бабуната, заливайки се от смях, докато блъскаше по потръпващото зловоние.