Смъртта идва като завършек
- Автор: Кристи Агата
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта идва като завършек». Краткое содержание книги:
И отново някакво странно, неприятно вътрешно чувство сви сърцето й: „Къде е Нофрет?“
Въпреки че Хенет разбра каква мисъл й се върти в главата, тя избягна да отговори:
— Колкото до Нофрет, преди доста време отиде на гробницата. Ами те с Хори се разбират. — Хенет се усмихна злобно. — Той е умен. — Тя се промъкна по-близо до Ренизенб. — Искам да знаеш, Ренизенб, колко бях нещастна, когато се случи всичко това. Тя дойде при мен, знаеш — тогава, пръстите на Кайт личаха върху бузата й и отстрани се стичаше струйка кръв. Накара Камени да пише, а мен — да потвърдя каквото виждах. Разбира се, аз не можех да кажа, че не го виждам! О, умница е тя! А аз през цялото време си мислех за скъпата ти майка…
Ренизенб я отмина и излезе на златната жар на вечерното слънце. Плътни сенки покриваха скалите — целият свят изглеждаше нереален в този час на залеза.
Щом излезе на скалната пътечка, неволно ускори крачка. Щеше да се качи на гробницата, да намери Хори. Да, ще намери Хори. Така правеше като дете, когато й се счупеше играчката, когато беше неуверена или изплашена. Хори приличаше на скалите — непоколебим, твърд, постоянен.
Помисли си смутено: „Всичко ще бъде наред, когато отида при Хори…“ Крачките й се ускориха — тя почти тичаше.
Тогава изведнъж видя Сатипи да се приближава към нея. Като че ли идваше от гробницата.
Вървеше много странно — залиташе и се препъваше, сякаш не виждаше…Като забеляза Ренизенб, тя бързо спря и постави ръка на гърдите си. Ренизенб приближи до нея и се стресна от изражението на лицето й.
— Какво ти е, Сатипи, зле ли ти е?
Сатипи отвърна с грачещ глас, очите й бягаха настрани:
— Не, не, разбира се, не.
— Изглеждаш болна. Имаш уплашен вид. Какво се е случило?
— Какво да се е случило? Нищо, разбира се.
— Къде си била?
— Качих се до гробницата да намеря Яхмос. Нямаше го там. Никого нямаше.
Ренизенб все още я гледаше. Това беше някаква нова Сатипи — Сатипи, на която целият дух и решителност се бяха изпарили.
— Хайде, Ренизенб, върни се в къщата.
Сатипи сложи леко треперещата си ръка на рамото й, като я подканваше да се върне по пътя, от който идваше, и от докосването й Ренизенб изведнъж се възпротиви.
— Не, отивам на гробницата.
— Там няма никой, казах ти.
— Обичам да гледам реката. Да седя там.
— Но слънцето залязва. Много е късно.
Пръстите на Сатипи стиснаха като клещи ръката на Ренизенб. Тя се изви, за да се освободи.
— Остави ме, Сатипи!
— Не. Връщай се. Връщай се с мен.
Но Ренизенб вече се беше отскубнала, подмина я и продължи към скалата. Там имаше нещо. Инстинктът й подсказваше, че там имаше нещо… Стъпките й преминаха в бяг.
Тогава го видя — тъмен вързоп, лежеше под сянката на скалата… Забърза и спря пред него.
Не се изненада от гледката. Като че ли го очакваше…
Нофрет лежеше по гръб със сгърчено и превито тяло. Очите й бяха изцъклени и слепи.
Ренизенб се наведе и докосна студената, неподвижна буза, после се изправи и погледна нагоре. Едва чу как Сатипи се надвеси над нея.
— Сигурно е паднала — каза тя. — Паднала е. Вървяла е по скалната пътечка и е паднала…
Да, помисли си Ренизенб. Точно това се беше случило. Нофрет беше паднала от пътеката, а тялото й бе отскочило от варовиковите скали.
— Може да е видяла змия — предположи Сатипи — и да се е изплашила. На пътечката понякога се препичат змии.
Змии. Да, змии. Собек и змията. Змия, размазана, просната мъртва на слънцето. Собек, блясъкът в очите му…
Тя си помисли: „Собек… Нофрет…“
Изведнъж чу гласа на Хори и почувства успокоение:
— Какво се е случило?
Тя се обърна. Хори и Яхмос се бяха изкачили заедно. Сатипи побърза да обясни, че Нофрет сигурно е паднала от пътечката.
Яхмос предположи:
— Може би е идвала при нас, но ние с Хори отидохме да видим напоителните канали. Не бяхме наблизо през последния час. Тъкмо се връщахме и ви видяхме да стоите тук.
Ренизенб проговори и се изненада от собствения си глас, звучеше толкова различно:
— Къде е Собек?
По-скоро почувства, отколкото видя как Хори обърна глава при въпроса й. Яхмос каза озадачено:
— Собек? Не съм го виждал цял следобед, откакто излезе ядосан от къщата.
Но Хори гледаше Ренизенб. Тя вдигна очи и срещна погледа му. Той извърна очи от вторачения й поглед и замислено ги насочи надолу, към тялото на Нофрет. Ренизенб отгатна какво мислеше той.
Хори промърмори въпросително:
— Собек?