Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Щом се убедил, че не е така, веднага ми изпратил радостна телеграма. Над „Кречетовка“ и „Матрьона“, които според неговия замисъл трябваше да утвърдят името ми, той за пръв и последен път не изразяваше политически съображения „ще мине ли — няма ли да мине“, а извърши заедно с мен сред кълбета тютюнев дим честна редакторска работа (Съображенията „ще мине ли — няма ли да мине“ дотам помрачаваха мозъците на членовете на редакцията на „Новый мир“ (а да не говорим за хората от всички други съветски списания), че, кажи-речи, не им оставаха зоркост, вкус и енергия да правят убедителни художествени забележки. Във всеки случай освен този единствен разговор с А. Т. никой в „Новый мир“ нито веднъж не е работил с мен по същество, като редактор — а все като досаден цензор.). Уроците му (при моята самоувереност) се оказаха много уместни, особено по селския материал: не може да се казва „селски дюлгерин“, защото на село всеки е дюлгерин; не може да има „дялани летви“; ако прасето е угоено, то не е лакомо; ходенето в гората за диви плодове, за гъби не е труд, а занимавка (впрочем тук той ми отстъпи, че в съвременното село това вече е труд, защото дава по-голямо препитание от работата на колхозната нива); освен туй — че край гарата не може да расте трепетлика, защото там всичко е засаждано, а нея никой никога няма да я посади; че „момчурлякът“ е по-голям от „момченцето“. Много настояваше за това, че причастията не били присъщи на народния говор и по тази причина не можело да се каже „забъркала, па замесила, ще опека“. Но тук аз не се съгласих; някои наши поговорки звучат точно така.

Тия чести наши срещи през есента на 1962 година май че бяха и непринудени, и много топли. През ония месеци А. Т. ме носеше на ръце и се гордееше с успехите ми като със свои. Най му харесваше, че се държа така, както той си представяше, че трябва да се държи откритият от него автор: пъдя кореспондентите, не давам интервюта, не позволявам на фотографи и кинооператори да ме снимат. Той имаше усещането, че ме е сътворил, че ме е изваял и сега ще определи вместо мен най-добрите решения и ще ме води по сияйния път. Беше си наумил (макар нито веднъж да не съм му го обещавал), че занапред няма да правя нито една важна стъпка, преди да се посъветвам с него и да получа одобрението му. Например нае се лично да определи на кой фотограф мога да разреша да ме снима (фотографът излезе некадърен, но онова, което ми трябваше — измъченото и печално изражение, го изобразихме). Наближи необходимостта все пак да се съобщят някакви сбити биографични данни за мен — А. Т. лично грабна писалката и взе да съставя тази биография. Аз смятах за нужно да се посочи в нея за какво съм лежал — за порицаващите ми Сталин съждения, но Твардовски остро възрази, направо не го допусна. (Той не знаеше каква добра работа можеше да свърши това, когато партията на своите инструктажи ме провъзгласеше за изменник на родината. Погледът му обхващаше предимно настоящето, а бъдещето — почти никога. Освен туй прекалено подслойни биваха същинските причини на външните му изяви. Например той самият дълго бе вярвал в Сталин и всеки, който още тогава не беше вярвал, един вид оскърбяваше днешното му „аз“. Така той отхвърли и обяснението ми, че Тверитинов може да не обича Сталин единствено защото има изтънчен вкус. Откъде накъде няма да го обича — значи или той е лежал в затвора, или негови роднини, другояче А. Т. не можеше да си го обясни.)