Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Не бързах да се бунтувам срещу неговото покровителство, не се напъвах да му доказвам, че един четирийсет и четири годишен човек какъвто си е, такъв е. Но — не може да има истинско приятелство без макар и само признавано равенство. А. Т. преувеличаваше съотношението на нашите кръгозори, цели и жизнен опит. За най-важна част от своя опит той смяташе доброто познаване на йерархията, на заседателските, телефонните и задкулисните ходове. Но преувеличаваше обхватността и продължителността на цялата тази система. Не допускаше, че може изцяло да се отхвърля. Не допускаше, че в литературата или политиката аз мога да зърна или да знам нещо, което не вижда или не знае той.
Той имаше склонност да покровителства младите, липсваше му способността да се обединява с равни.
С мен той преживя изблик на нова надежда, че най-сетне си е намерил приятел. Но аз не се заблуждавах в това отношение. Бях обикнал и селяшкия му корен; и ненадейните прояви на поетичната му детинщина, зле защитена от навиците му на големец; и онова особено природно достойнство, което той демонстрираше пред враговете си, понякога — по-горепоставени (ако ги виждаше насреща си, по телефона най-често се смущаваше), и го овардваше от смешни или жалки положения. Но моето и неговото минало бяха твърде различни и твърде различни неща бяхме извлекли оттам. Нито веднъж и никога не можех да съм с него така откровен и естествен, както с десетки хора, върху които бе паднала лагерната сянка. Характерите ни пак криво-ляво можеха още да се оглаждат взаимно, да се напасват — но няма мъжко приятелство без сходство на представите, без зоркост и внимателност един към друг.
Ние приличахме на две математически криви с различни уравнения. В някои точки те могат да се доближат, да се срещнат, да имат обща допирателна, общо производно — но тяхната изходна първообразност неминуемо и скоро ще ги раздалечи.
НА ПОВЪРХНОСТТА
Както дълбоководната риба, свикнала с постоянното многоатмосферно външно налягане, щом изплува на повърхността, загива от недостига на налягане затова, защото прекалено й е олекнало и тя не може да се нагоди, така и аз — благоразумно спотайвалият се цели петнайсет години в дълбините на лагера, заточението и нелегалността, никога неразкривалият се, никога недопускалият нито една забележима грешка в преценката си за човек или действие, — след като изплувах на повърхността на внезапната известност, на прекомерната многофанфарна слава (у нас и като хулят, и като хвалят, все прекаляват), започнах да правя грешка след грешка, защото не разбирах новото си положение и новите си възможности.
Не разбирах степента на придобитата от мен сила и значи степента на дързостта, с която мога да се държа сега. Запазвах инерцията на предпазливостта, инерцията на потайността. И едната, и другата наистина ми трябваха, защото случайният пробив с „Иван Денисович“ ни най-малко не примиряваше Системата с мен и не ми обещаваше никакво лесно движение занапред.
Не ми обещаваше движение, да — но сега-засега, за късо време, за два месеца, не, месецът беше един, можех да вървя, без да се спирам: измекярско-прекомерната реклама ми отвори през тоя месец вратите на всички редакции, на всички театри!
А аз не схващах… Бързах сам да се спра, преди да са ме спрели, пак да се потуля, да се престоря, че нищо нямам, че нищо не се каня да предприема. Сякаш това връщане беше възможно! Сякаш сега щяха да ме изтърват от погледа си!
А освен туй покрай неволното ликуване заради публикацията зле преценявах, че ние с Твардовски не сме спечелили, а сме загубили: бяхме изтървали цяла година, годината на тласъка, даден от XXII конгрес, и доплавахме чак с последния плисък на последната вълна. По най-скромни пресмятания си давах половин година, та дори и две години, преди да ударят ключа на всички врати пред мен. А съм разполагал с един месец — от първата хвалебствена рецензия на 18 ноември до кремълската среща на 17 декември. И дори с още по-малко — до първата контраатака на реакцията от 1 декември (когато насъскаха Хрушчов в Манежа (Някогашният императорски манеж в центъра на Москва, използван по съветско време като изложбена зала. — Бел. пр.) срещу художниците модернисти, а това бе замислено много по-мащабно). Но и през тия две седмици бих могъл да завзема няколко плацдарма — да обявя няколко заглавия на мои произведения.