За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
— Как откри това нещо? — запита Доминик, когато Абигейл го вмъкна през вратата, далеч от обсега на засилващия се дъжд.
— Когато гръмотевиците престанаха…
Съчувствие блесна в красноречивия му поглед.
— Сигурно много си се изплашила.
— Да, но реших, че при следващата буря няма да бъда на открито. — Настани го на неравния под, защото в колибата нямаше мебел, на който да може да изпъне изцяло краката си. — Бях изплашена, гладна и жадна, затова се отдалечих малко и намерих колибата.
Доминик облегна глава на стената, опитвайки се да не изпадне в безсъзнание. Трябваше да стои буден, защото не можеше да се бори, ако англичаните дойдеха насам. Едва не се засмя при тази мисъл. Нямаше да има голяма полза от него, щом не можеше да върви без нейната помощ.
Зави му се свят и разбра, че ще припадне. Трябваше да я кара да говори непрекъснато. Така можеше да остане буден.
— Доказа, че умееш много неща, Абигейл — изрече той едва чуто.
— Поне дотолкова, че да се измъкна от „Република“, преди да се е взривила, вместо да остана и да потъна заедно с кораба.
— От това, което видях в каютата ти, предполагам, че си била предупредена какво замислят.
Тя кимна.
— Куки ми каза.
— Кога?
— Ако мислиш, че съм знаела за плановете им преди снощи, уверявам те, че не е така. Разбира се, ако знаех, нямаше да ти кажа — тя се изсмя рязко. — Не че те щяха да споделят плановете си с мене, като са сигурни, че ти казвам всичко през нощите, когато споделям леглото ти. — Скръсти ръце на гърдите си и се намръщи, когато няколко капки тупнаха на корсажа на нощницата й. Мръдна се малко, за да не й капе от покрива, и додаде: — Това показва колко са грешали всички, нали?
— Значи не си предполагала?
В гласа й се прокрадна гняв.
— Казах, че не съм, нали така?
— Трябва първа да си признаеш, че е имало нещо, което не си ми казала, Абигейл.
— Или ти на мене.
— Така е.
Той се усмихна, присвивайки здравия си крак, за да облегне лакът на коляното си.
Изгряващото слънце заблестя в лицето й и запали ален пламък в мократа й коса. Доминик си я спомни как изглеждаше по същия начин — мокра до кости, — когато я бе държал в прегръдките си на палубата на „Република“ по време на бурята.
Когато цветовете се размазаха пред очите му, Доминик изстиска още един въпрос от безволевите си устни:
— Заради това предупреждение ли бяха счупени прозорците на каютата ти?
— Тъкмо бях изхвърлила Денди през прозореца, когато Улкът влезе. — Тя вдигна ръка и показа драскотините по ръката си. — На него обаче никак не му хареса.
— Разбирам. — Той посегна да погали с пръст подутия й палец. — И това ли той го направи?
— Ухапа ме. — Тя премига, щом Доминик леко извърна ръката й. — Внимавай. Още ме боли.
Когато Доминик целуна пръста й, тя издърпа ръката си от неговата.
— Не се обиждай — изрече той, когато тя се намуси. — Просто изразявах съчувствието си.
— Мисля, че ще е по-добре да не ме докосваш, Доминик. Трябваше да понасям вниманието ти на „Република“, но няма да го търпя и тук.
Той впи поглед в стиснатите й устни, преди очите му да се изкачат към сапфиреносините й очи. Смая го това, че тя продължаваше да се плаши от него дори сега, когато той не можеше да върви без нейна помощ.
— Никога не съм имал намерение да те карам да страдаш, скъпа.
— Самият факт, че ми обръщаше внимание, беше гаранция, че ако екипажът на баща ми си беше възвърнал кораба, щях да умра и аз.
— Мислиш ли, че хората на баща ти щяха да успеят?
— Страхувах се, че няма да успеят. Тогава пак щях да бъда твоя затворничка и ти щеше…
— Да направя това? — Той обви ръка около талията й и я привлече към себе си.
Нежните й устни се докоснаха до неговите само за миг, преди тя да се отдръпне.
— Точно така!
— Тогава би трябвало да узнаеш, скъпа, че не точно това имах предвид.
Той прокара пръст по измокрения ръкав на нощницата, който прилепваше така съблазнително към ръката й.
Абигейл отърси ръката му от себе си, но той се усмихна. Още откакто беше зърнал стройните й крака и омайните й очи, не беше преставал да я желае. Нямаше да я насили, както неговите хора със сигурност биха сторили. Но непокорният и опърничав екипаж на Фицджералд не му беше оставил време да я съблазни така, както беше намислил. Искаше да не бърза, да научи очарователните тайни, които тя криеше под скромните си дрешки.
Усмивка раздвижи ъгълчетата на устата му. Времето беше нещо, което май щяха да имат в изобилие, повече, отколкото им беше нужно. Пътуването към място, откъдето можеше да прати известие до „Песента“, нямаше да бъде бързо, защото щеше да се наложи непрекъснато да внимават за англичаните. Погледът му отново се плъзна по нея. Заприлича му на изоставено дете, сякаш копнеещо той да го вземе в прегръдките си.