Заключената стая
- Автор: Вальо Пер, Шьовал Май
- Серия: martin beck #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заключената стая». Краткое содержание книги:
XVI.
Отдавна е известно, че ако на някого потръгне, на друг работите ще се объркат. Мауритсон предпочиташе да не оставя нищо на капризите на случая. Той се застраховаше много внимателно във всичките си начинания и благодарение на разработената от него система трябваше нещата да се стекат по невероятно неблагоприятен начин, за да му провалят плановете.
Наистина преди два месеца стана нещо неочаквано. Но в крайна сметка всичко мина благополучно и Мауритсон не се съмняваше, че за най-близките няколко години е осигурен от подобни изненади. Той беше пресметнал, че шансовете да попадне в пандиза не са повече, отколкото надеждата да улучи тринадесет числа в тотото.
Мауритсон не обичаше да се шляе без работа и за сряда той беше си начертал доста обширна работа. Най-напред трябваше да получи от Централната гара пратка с наркотици и да я отнесе до една от касетите за багаж на станцията на метрото в Естермалмсторг. След това да предаде ключа от касата на някакво си лице срещу плик с банкноти. След това да посети адреса, на който се получаваха тайнствените писма за Малмстрьом и Мурен; той малко се дразнеше, че не е в състояние да разгадае подателя. След това — поход по магазините за гащета и разни други поръчки. Последната точка от програмата предвиждаше поредното посещение в къщата на Данвиксклипан.
Наркотиците — амфетамин и хашиш — бяха скрити във вътрешността на един хляб и парче сирене, които лежаха в една обикновена чанта заедно с други абсолютно невинни продукти.
Мауритсон беше вече взел стоката от гарата и стоеше на пресечката — обикновен човечец с предразполагаща външност и с книжна чанта в ръка. От едната му страна стоеше възрастна жена, а от другата — млада регулировчица в зелена униформа. На пет метра на тротоара стояха двама полицаи — с ръце на гърба и с тъпа важност на лицата. Колите, както винаги, се движеха в плътен поток. Най-сетне светна зелената светлина и всички се юрнаха напред като щури, блъскайки се невъзпитано с лакти само и само да изпреварят другите с някаква си частица от секундата.
Някой блъсна възрастната дама, тя се озърна изплашено и попита:
— Не виждам добре без очила, какво — зелената ли светна?
— Да, да — потвърди приветливо Мауритсон. — Разрешете да ви помогна да пресечете.
От опит знаеше, че учтивостта понякога се възнаграждава.
— Много благодаря — каза дамата. — Сега никой не се интересува от нас старците. Което си е вярно — вярно е…
— Аз не бързам за никъде — рече Мауритсон, и като хвана внимателно дамата под ръка, поведе я през улицата.
Но още преди да стигнат отсрещния тротоар, някой отново блъсна дамата така силно, че тя едва не падна, но Мауритсон навреме я задържа. В този миг се раздаде вик:
— Полиция! Полиция!
Възрастната дама се огледа объркано. Като се обърна, той видя, че регулировчицата го сочи с пръст.
— Дръжте крадеца! — крещеше тя.
Мауритсон се намръщи, но продължи да се държи с достойнство.
— Какво става? — попита възрастната дама.
Дотичаха полицаите.
— Какво става тук? — властно рече единият.
— Какво става тук? — не толкова властно повтори другият.
— Крадец! — викаше регулировчицата, сочейки към Мауритсон. — Искаше да задигне чантата на тази жена!
Мауритсон я погледна втренчено и си каза: „Що не млъкнеш ма, курво проклета!“
Но на глас рече:
— Извинете, това е някаква грешка.
Но регулировчицата, двадесет и петгодишна блондинка, не преставаше:
— С очите си видях!
— Какво? — вълнуваше се възрастната дама. — Къде е крадецът?
— Какво става тук? — един през друг повтаряха полицаите.
Мауритсон запазваше пълно спокойствие.
— Това е явно недоразумение — повтори той.
— Този господин ми помогна да пресека улицата — обясни дамата.
— Ама че помощ! — кипеше блондинката.
— Той така дръпна чантата, че ба… че тази дама едва не се струполи.
— Вие грешите — обясни Мауритсон, — В действителност дамата я блъсна случайно друг човек. А аз само я хванах да не падне и да не се удари.
— Добре, само не дрънкай — отвърна регулировчицата.
Блюстителите на реда се спогледаха въпросително един друг. Суровият явно беше по-опитен и по-енергичен. Като помисли, той си спомни магическата формула: