Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Дълбоката пропаст пресичаше планинската пустиня, като образуваше остри зъбери. По края, естествено, нямаше път, там се издигаха високи грамади, по които Атрею трябваше да се катери, а понякога те застрашително се люлееха под краката му. От време на време му се изпречваха огромни каменни късове и той с мъка ги заобикаляше или пък надолу по урвата се спускаха сипеи, които започваха да се свличат, щом минеше по тях. На няколко пъти като по чудо не падна.
Да знаеше, че по дирите му има враг, който с всеки час се приближава към него, може би щеше да се впусне в някоя необмислена постъпка и тя да му струва скъпо в този труден час. Става дума за създанието на мрака, което го преследваше, откакто бе тръгнал. Междувременно то се бе сгъстило дотолкова, че се виждаха очертанията на тялото му. Беше вълк, черен като катран и голям колкото вол. Той постоянно душеше следите на Атрею и тичаше през скалната пустиня на Мъртвите планини. Езикът му висеше, изплезен чак до земята, а в ъглите на полуотворената уста се белееха ужасните му зъби. От пресните следи разбираше, че жертвата е само на няколко мили. А преднината неумолимо се топеше.
Но Атрею не подозираше нищо за преследвача си и търсеше внимателно и бавно път между скалите.
Точно когато се намираше в една тясна пещера, която водеше като извита тръба през скалния масив, той внезапно чу някакво боботене, което не можа да си обясни, защото не приличаше на нито един от познатите шумове. Беше някаква смесица от бучене, рев и звънтене. В същия момент Атрею усети как скалата, в която се намираше, започва да се тресе. Чу грохота на каменните блокове вън, които се свличаха с трясък от отвесните стени. Изчака малко да позатихне земетресението или каквото там беше и когато спря, продължи да пълзи, достигна накрая изхода и внимателно подаде глава.
И какво да види: над мрака на дълбоката пропаст, опъната от единия до другия й край, висеше чудовищна паяжина. А в лепкавите нишки на тази мрежа, дебели колкото въжета, се гърчеше един огромен бял Дракон на щастието, който размахваше лапи и опашка и така се оплиташе още по-безнадеждно.
Драконите на щастието са едни от най-редките животни във Фантазия. Те нямат никаква прилика с обикновените дракони или змейове, които както всички грамадни и гнусни влечуги живеят в дълбоките подземни пещери, издават неприятна миризма и пазят някакви истински или мними съкровища; тези изчадия на хаоса имат в повечето случаи проклет, сприхав и сърдит нрав, ципести криле като прилепите, с които тромаво и шумно се издигат във въздуха, и бълват огън и жупел. Противно на това, Драконите на щастието са творения на небето и топлината, творения на неукротимата радост и макар с грамадни тела, те са леки като летен облак. Затова нямат нужда от крила да летят. Те плуват из небесните висини така, както рибите в глъбините на морето. Когато ги гледаш от земята, приличат на бавни светкавици. Най-прекрасното в тях са песните. Гласът им звучи като медения звън на голяма камбана, а когато говорят тихо, ти се струва, че този камбанен звън долита отдалече. Онзи, който е имал щастието да чуе тези песни, не ги забравя през целия си живот и разказва и на внуците си за тях.
Но на този Дракон на щастието, който Атрею виждаше сега, наистина не му беше до песен. Дългото му гъвкаво тяло, чиито люспи с вид на седеф искряха в розово и бяло, висеше сгърчено и омотано в грамадната паяжина. Големите челюсти със ситни зъби, буйната грива и ресните по опашката и крайниците бяха оплетени в лепкавите въжета така, че почти не можеха да се движат. Само кръглите му очи блестяха с рубиненочервени пламъчета върху лъвската му глава и издаваха, че все още е жив.
Прекрасното животно беше покрито с много кървящи рани, защото там имаше още нещо, нещо гигантско, което като светкавица непрекъснато се стрелкаше към бялото тяло на дракона. Приличаше на тъмен облак и непрекъснато сменяше формата си. Веднъж наподобяваше великански паяк с дълги крака и с множество очи като нажежени въглени, с дебело тяло, покрито с черна, сплъстена козина. После се превръщаше в една-единствена грамадна лапа с дълги нокти, която се опитваше да смачка Дракона на щастието, а в следващия момент се преобразяваше в огромен черен скорпион, който забива отровното си жило в нещастната жертва.
Страшна беше борбата между двете гигантски същества. Драконът на щастието все още се защитаваше, като бълваше синкави пламъци, които пърлеха четината на облакоподобното създание. Издигаха се кълба пушек и на талази се носеха през процепа в скалата. Атрею едва дишаше в тази смрад. Драконът на щастието успя дори веднъж да отхапе един от дългите крака на своя противник. Но откъснатата част съвсем не падна в дълбоката пропаст, а за миг се превъртя из въздуха сама, после се върна на предишното си място и отново се свърза с тъмното облачно тяло. И това постоянно се повтаряше — сякаш драконът захапваше празно пространство, когато попаднеше със зъбите си на някой крайник.