Седем ключа на вода
- Автор: Радев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Седем ключа на вода». Краткое содержание книги:
В офицерския салет ще има просветно събрание. Старши камериерът Виктор ми казва, че екипажът се е събрал, мога да сляза. Бавя се минута-две. Това е краткото време, когато заставяш другите да те чакат и утвърждаваш авторитета си. Ето, всички са се събрали и те чакат. Ти ще влезеш, ще махнеш небрежно делово с ръка да не стават… Но всички се надигат от местата си, столовете скърцат, ти се вслушваш в това скърцане и ти е приятно…
Спускам се на долния етаж, на вратата на салета се сблъсквам с домакина на кораба Станев. Станев е бивш военен летец, на младини е летял, после гледал другите как летят. Сега е сменил небето с морето. Вика ми:
— Рибата поема сол до едно време, аз съм на четиридесет и седем години.
— Зависи от рибата — обажда се Виктор. — Постната поема повече от тлъстата!
Станев вдига пръст и ми изнася своята просветна лекция:
— Един мъж до двайсет и пет години не се ли изучи, до трийсет — не се ли ожени, до четирийсет не направи ли къща, до шейсет — не умре ли, значи не е живял!…
— Бях на гемията „Левски“ — разказва боцманът Кольо Добрев. Той е пийнал, споменът го разнежва. — После на „Резово“. Това беше преди трийсет години. Безработица. Помина се баща ми и през март ме уволниха от казармата като глава на семейство… Исках да стана моряк… Железни корита бяха тогава само „Добруджа“, „Рила“, „Пирин“, А гемии — „Балкан“, „Левски“, „Болярин“, „Милка“, „Щастливец“ и „Тритон“. После я прекръстиха „Ударник“. Всичките — частна собственост.
Въртяхме се с Митко Сома около пристанището. Мечтата и на двамата — да плаваме!
Веднъж, гледам аз, „Резово“ ще товари каси с джам за Цариград. Спазарихме се, отидох. Натоварихме и тръгнахме — сърцето ми ще изскочи! Стигнахме надвечер Босфора. Дойде агентът и най-първо поръчахме бял хляб и халва. Нашия хляб тогава, като го режеш, кал вади ножът. Донесоха ни едни бели сомуни — ела гледай как ядем!…
Следобед разтоварихме джама. Агентът каза, щом свършим, да слезем в бухтата на Златния рог, там ще товарим паламуд за Варна. Е, хубаво! Влизаме там сутринта, заставаме. Гледам едни нови бурета на стиф — пирамида. Добрито вика (само аз и Добрито сме вънкашни, само ние сме мучовци, останалите са собственици): „Дай да дигнем довечера пет бурета, ще съберат по сто чифта паламуд…“
Отиваме през нощта — жив човек няма край буретата. Наблизо, от дъжд на вятър, се обажда пазвантин, да стряска апашите: „Бакоурум! Бакоурум!“ Демек: виждам, виждам … Обаче ние... Взехме пет бурета и ги скрихме в гемията. Както бе нареден стифът — калъч стана.
Сутринта докараха лед. И — долу на пайола: у-уррр, изсипаха леда, почнаха да носят паламуд.
Настлаха педя паламуд, с кошове го хвърляха. Лед — паламуд, лед — паламуд, до горе! Надрусаха гемията — нито смятат бройки, нито мройки, нищо. Чорбаджията ни даде по двайсет чифта. Паламуд, ама есенен!… (Добрев псува. Благословията му е израз на възхищение).
— И — викаме на чорбаджията — сега малко сол дайте!
Посочи ни един куп морска сол, набухахме два чувала.
Преди да тръгнем, дойдоха няколко души да оформят документите. Колко риба — толкоз. Агент, пилот — всичко вътре в сметката. И на края отдолу — двайсет и пет лири. Капитанът пита: „Какви са тия двайсет и пет лири?“ „За петте бурета“.
Подписа.
Още като излязохме от Босфора, почнахме да солим. Аз обаче подпитах как се соли. Казаха ми — това е есенен паламуд, мазен. Колкото и сол да му хвърлиш, в сол го зарови, ще си поеме толкова, колкото му трябва. Набухахме каците — шик! Тогава един паламуд струваше бая пара. С този паламуд се гичиних цяла зима. Заплата няма, продавах го на познати … Даже редакторът на „Народно дело“ Петър Чуклев от мене вземаше. И на Гошкин, журналиста, и на Пресиян Мирчев, дето умря — и на тях съм носил…
Питам:
— Добрев, кое му беше хубавото на това отминало време, освен че си бил млад?
Той замълчава, гледа ме с тъжни, предано сини очи.