Знакът на еднорога [bg]

— Взе да ставаш много мрачен, Коруин. Или да се напиваш. Или и двете. Започваш и да злобееш. Не ти отива.

— Кой си ти пък, дявол да го вземе, че ще ми разправяш какво не ми отива?

Усетих го как се стегна, после се успокои.

— Не знам — рече накрая. — Просто ти казвам какво виждам.

— Как се оправят войниците?

— Мисля, че са съвсем объркани, Коруин. Дойдоха да се бият в една свещена война в полите на рая. Смятат, че цялата тази стрелба миналата седмица беше точно затова. И се радват, че ние победихме. Но това чакане сега, в самия град… Нещо не им се връзва. Някои от онези, които смятаха за врагове, сега са им приятели. Много са объркани. Знаят, че трябва да поддържат бойна готовност, но си нямат понятие срещу кого и кога ще се бият. Все още ги държат в казармите и не ги пускат навън, така че засега не съзнават до каква степен ги мразят редовните войски и мирното население. Ала сигурно съвсем скоро ще научат. Очаквах удобен момент, за да повдигна този въпрос, но ти беше толкова зает напоследък…

Поседях известно време и пуших мълчаливо.

— Предполагам, че ще е най-добре да поговоря с тях — заключих накрая. — Само че утре няма да имам възможност, а явно скоро трябва нещо да се направи. Май ще се наложи да ги преместим — ще ги разположим на лагер в Гората на Ардън. Да, още утре. Щом се приберем, ще ти покажа мястото на картата. Кажи им, че ги разполагаме по-близо до черния път, тъй като всеки момент отново можем да бъдем нападнати оттам… което си е самата истина. Карай ги да се упражняват, поддържай бойния им дух. При първа възможност ще дойда и аз, за да им поговоря.

— Така ще останеш без своя войска в Амбър.

— Вярно е. Рискът, обаче, може да си струва — от една страна като демонстрация на самоувереност, а от друга — като жест на внимание. Да, мисля, че това ще се окаже добър ход. Ако ли не… — вдигнах рамене.

Долях си чашата и хвърлих още една празна бутилка в моята гробница.

— Между другото — добавих небрежно, — извинявай.

— За какво?

— Току-що забелязах, че наистина съм много мрачен, пиян и злобен. Това не ми отива.

Ганелон се усмихна и чукна чаша в моята.

— Знам — измърмори той, — знам.

Останахме там, докато залезе луната и последната бутилка беше погребана сред приятелките си. Поговорихме и за отминалите дни. Накрая се умълчахме и погледът ми се зарея сред звездите над Амбър. Хубаво бе, че се качихме тук, горе, но градът вече ме викаше обратно. Досетил се за мислите ми, Ганелон стана и се протегна, след което се запъти към конете. Аз се облекчих до гробницата си и го последвах.