Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
Тогава осъзна, че чува тихото жужене. Някакво приятно, едва доловимо жужене.
— Това не е жужене — си каза, докато червеният надпис на светофара за пореден път се сменяше от белия (спомни си едно свое гадже в колежа, което веднъж и беше казало, че най-ужасното кармично проклятие, което би могло да си представи, е да се прероди в светофар). — Това не е жужене, това е пеене.
И точно в този момент някъде съвсем близо до нея — Труди подскочи от изненада, ала не се изплаши — внезапно проговори някакъв мъжки глас:
— Точно така — рече той. Счетоводителката веднага се обърна и видя непознат мъж на четирийсетина години с куфарче в ръката си, който бе застанал вдясно от нея. — Редовно минавам оттук само за да послушам тази божествена песен. Ще ви кажа и още нещо, тъй като ние с вас сме като кораби, които се разминават в нощта — когато бях младеж, страдах от най-ужасния случай на акне в света. Мисля, че именно идванията ми тук го излекуваха по някакъв начин.
— Искате да кажете, че стоенето на ъгъла на Второ и Четирийсет и шеста е изцерило акнето ви? — попита Труди Дамаскъс.
Усмивката му — лека, но много добродушна потрепери за момент. — Знам, че звучи налудничаво, но…
— Аз видях как една жена се появи от нищото точно на това място — каза счетоводителката. — Това се случи преди три часа и половина. Когато се материализира пред очите ми, нямаше никакви крака от коленете надолу. После и пораснаха. Така че как смяташ, кой е лудият, приятелю?
Мъжът я гледаше с широко отворени очи — просто някакъв си нагаждач в костюм, поразхлабил вратовръзката си в края на работния ден, който случайно я бе чул какво си говори и веднага бе решил да се включи. Ала в следващия миг жената забеляза белезите от акнето по бузите и челото му и преди да може да каже нещо, непознатият я изпревари:
— Това истина ли е?
Труди Дамаскъс вдигна дясната си ръка.
— Да пукна, ако лъжа. Кучката открадна обувките ми. — После се замисли. — Не, не беше кучка. Съмнявам се, че е била кучка. Тя беше изплашена, боса и си мислеше, че ражда. Просто ми се иска да и бях дала гуменките си, които щяха да и свършат по-добра работа от проклетите ми обувки „Ферагамо“.
Непознатият я изгледа предпазливо и Труди Дамаскъс изведнъж се почувства изморена. Хрумна и, че занапред трябва да свиква с този поглед.
Светофарът отново светна бяло и човекът, с когото бе разговаряла, се завъртя към улицата и тъкмо стъпваше на платното, когато тя му извика:
— Господине!
Той продължи да върви, обаче обърна глава.
— Какво имаше тук, когато идвахте за лечението на акнето си?
— Нищо — отвърна мъжът. — Беше просто празен парцел, около който имаше ограда. Смятах, че песента ще секне, след като построят тази сграда, ала за щастие не стана така.
Труди остана на мястото си, загледана в непознатия, който прекоси улицата и стигна до отсрещния тротоар, задълбочена в мислите си, „Смятах, че песента ще секне, след като построят тази сграда, ала за щастие не стана така.“
— Защо? — попита тя и се обърна, за да разгледа по-добре сградата на търговския център „Хамаршолд 2“. Черната кула. Сега, след като вече се беше концентрирала върху него, жуженето бе станало по-силно. И по-приятно. Не само един глас, а много такива. Като църковен хор.
После изведнъж изчезна. Изчезна така внезапно, както се бе появила чернокожата жена.
„Не, не е изчезнало — помисли си Труди. — Просто изгубих способността да го чувам, това е всичко. Ако остана тук достатъчно дълго, се обзалагам, че ще се появи отново. Боже господи, това е откачено. Сигурно съм откачила.“
Дали наистина вярваше на думите си? Отговорът беше отрицателен. Изведнъж светът и се стори изключително крехък, по-скоро като идея, отколкото като нещо действително. Никога преди Труди Дамаскъс не се бе чувствала по-малко здравомислеща. Другото, което чувстваше, беше ужасната слабост в коленете, придружена от гадене и виене на свят. Жената се намираше на ръба на припадъка.
ЧЕТИРИ
От другата страна на Второ Авеню имаше малък парк с фонтан, чиято струя се плискаше върху изваяна от метал скулптура на костенурка. В момента обаче на Труди не и беше до никакви фонтани или костенурки — тя искаше да се добере колкото се може по-бързо до парка, защото там имаше и пейки.
Зеленият цвят светна отново и Труди закуцука по Второ Авеню като жена, която е на осемдесет и три, а не на трийсет и осем. Щом стигна до парка, тя се отпусна тежко на една пейка и започна да диша бавно и дълбоко. След няколко минути се почувства по-добре.
Недалеч от пейката имаше неголям контейнер за смет, на който беше написано: „ДРЪЖТЕ БОКЛУКА НА МЯСТОТО МУ“. Под тези букви се виждаше избелял, надраскан с розов спрей надпис, гласящ: „КОСТЕНУРКАТА огромна погледни.“ Труди погледна към металната костенурка. Изобщо не и се струваше огромна, даже напротив — размерите и си бяха повече от скромни. Забеляза обаче нещо друго — някакъв брой на „Ню Йорк Таймс“, сгънат така, както тя винаги сгъваше своя, особено ако искаше да го запази за по-дълго и носеше чанта, където да го прибере. Никой не се съмняваше, че най-малко един милион копия на „Ню Йорк Таймс“ се търкаляха из Манхатън през този ден, ала Труди знаеше, че това си е нейният вестник. Беше абсолютно сигурна в това още преди да го извади от кошчето за смет и когато отгърна на кръстословицата, която бе попълнила почти докрая със светловиолетовата си химикалка по време на обяда в „Гофретите и палачинките на Денис“, видя, че е била напълно права.