Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
След няколко минути двамата отново излязоха на симулираната улица.
— Просто за твоя информация — каза тя, — не е твърде учтиво да питаш хората дали са граждани или не. И в случай, че специално не поръчаш живо човешко същество, повечето от продавачите ще са кукли.
— Но вие нали казахте, че по закон…
— По закон е така. Но общуването е деликатна работа. Ако разговаряш с гражданин и му зададеш този въпрос, това е намек, че той е… достатъчно досаден или достатъчно неинтересен, за да бъде изкуствен.
— Аха. Значи човек би трябвало да попита само ако е достатъчно сигурен, че въпросното лице е кукла.
— Или ако наистина, ама наистина е необходимо да знаеш.
— А какво може да породи такава необходимост?
Рени се усмихна.
— Ами ако се влюбиш в някого, когото си срещнал тук, например. Хайде да намерим къде да поседнем.
!Ксабу въздъхна и се изправи. Сивият му сим се беше отпуснал в стола.
— Все още толкова неща не разбирам. Все още сме… на… алеята, нали?
— Да. Това е един от главните й площади.
— И какво бихме могли да направим тук? Не можем да ядем, не можем да пием.
— Като начало — да си починем. ВР понякога е като шофиране на дълго разстояние — не вършиш кой знае какво, но все пак се уморяваш.
Както кръвта тече еднакво червена и мокра по всички артерии, така и тълпите по претъпканите улици на алея „Ламбда“ си приличаха в неизчерпаемото си многообразие. Тези, които се носеха, крачеха или се влачеха покрай кафене „Буйе“, не се различаваха от онези, които Рени и !Ксабу бяха видели при появата си в търговския сектор или по улиците на зоната с електроника. Повечето обикновени симове, най-вече представители на по-редките посетители, често спираха да полюбопитстват. Други, по-детайлни симове, целите в ярки цветове и придвижващи се на групи сякаш се бяха приготвили за купон. Трети бяха навлекли изискани тоалети, все едно че се намираха в най-елегантните квартали на Вътрешния периметър — симове като красиви млади богове — и навсякъде, откъдето минеха, подире им се извръщаха виртуални глави.
— Но защо се нарича кафене? Защо не е място за почивка или нещо подобно?
Рени се обърна към !Ксабу. Отпуснатите му рамене говореха за умора. Скоро трябваше да го изключи. Явно беше забравила колко разтърсващо за сетивата е първото посещение в мрежата.
— Защото „кафене“ звучи по-добре. Не, шегувам се. Но ако имахме подходящо оборудване, наистина бихме могли да ядем и да пием тук — или поне да имаме усещането, че го правим. Ако имахме присадките, които имат някои богаташи, бихме могли да вкусим неща, каквито никога не сме опитвали в реалния свят. Но дори в едно реално кафене не можеш да получиш и други неща освен ядене и пиене. — Тя направи жест и около тях се разнесоха нежните звуци на струнен квартет от Пуленк; шумът от улицата заглъхна до шепот. — Всъщност наемаме място, където можем да бъдем — където можем да спрем, да помислим, да побъбрим и да се полюбуваме на парада, без да се блъскаме по улицата. А и за разлика от реалния ресторант тук, щом веднъж си платил за масата, сервитьорът ти е винаги подръка, но само когато ти потрябва.
!Ксабу се отпусна назад.
— Щеше да бъде хубаво да пийнем по бира.
— Щом се изключим, обещавам. За да отпразнуваме първия ти ден в мрежата.
Спътникът й погледа известно време към улицата, след което се обърна, за да огледа кафенето. Раираните тенти плющяха, въпреки че нямаше вятър. Сервитьорки сервитьорки в чисти бели униформи обикаляха между масите, балансирайки с табли, отрупани с невероятно много чаши, макар много малко от клиентите да имаха чаши пред себе си.
— Приятно място, госпожо Сулавейо.
— Рени, моля те!
— Чудесно. Приятно място, Рени. Но защо толкова много маси са празни? Ако не е прекалено скъпо, както казахте…
— Не всеки тук иска да го виждат, макар да е наложително да оставиш някакъв знак. — Тя посочи към една великолепна симулация на черна чугунена маса с ваза прелестни маргаритки в центъра на бялата покривка. — Виждаш ли цветята? Върху колко още празни маси ги има?
— Повечето.
— Това означава, че там седи някой — или по-точно, заема виртуалното пространство. Просто предпочитат да не ги виждат. Може би са тайни любовници или пък симовете им са известни и лесно разпознаваеми. Или просто са забравили да сменят дефолтовата настройка на хората, които са седели на масата преди тях.
!Ксабу дълго гледа празната маса.
— Нас виждат ли ни? — попита накрая той.
— О, да. Нямам какво да крия. Все пак заглуших нашия разговор. Иначе, щом тръгнем, ще ни нападнат амбулантни търговци, които предлагат всевъзможни карти, наръчници и „омайни билета“. Много си падат по новобранци.