Градът на златната сянка

— Идиоти — обърна се Рени към !Ксабу, но той също беше изчезнал. За момент се притесни, но веднага видя крайчето на сивия му сим да се подава иззад стола. — Ела тук, !Ксабу. Банда млади глупаци се забавляват.

— Той го застреля! — допълзя обратно на мястото си !Ксабу, вторачен в тълпата, която заизпълва опразненото пространство като прииждащ прилив.

— Симулация, не помниш ли? Никой никого не е застрелял — все пак не е позволено да го правят на обществени места. Училищна тайфа, по всяка вероятност.

За миг се разтревожи за Стивън, но такива номера не бяха в стила му. Пък и се съмняваше, че той и приятелите му биха могли да се доберат до такива висококачествени симове. Богати пънкари — тези сигурно бяха такива. Ако ги хванат, могат и да загубят привилегиите си за достъп.

— Значи всичко беше фалшиво?

— Всичко. Просто лудория на група хлапета в мрежата.

— Това наистина е странен свят, Рени. Мисля, че вече мога да се върна.

Тя беше права — беше му позволила да остане твърде дълго.

— Не „да се върна“ — тихо каза тя. — Да се изключим. Такива неща ще ти помогнат да запомниш, че това не е реално място.

— Тогава да се изключим.

— Дадено — тя мръдна ръка и го направи.

Бирата беше студена, !Ксабу — уморен, но щастлив, а Рени тъкмо започваше да се отпуска, когато забеляза, че комуникаторът й мига. Реши да не му обръща внимание — батерията беше изтощена, а когато намалееше мощността, често се случваха странни неща, — но единствените важни съобщения получаваше от вкъщи, а Стивън трябваше да се е върнал от училище преди няколко часа.

Кабината в бирарията не работеше, а батерията не беше в състояние да усили сигнала достатъчно, за да говори от масата, така че се извини на !Ксабу и излезе на улицата да потърси обществена кабина, примигвайки срещу светлината на късния следобед. Районът не беше от добрите, парчета пластмасови отпадъци се въргаляха като есенни листа, празни бутилки и ампули в изхвърлени хартиени торби задръстваха канала. Трябваше да мине покрай четири дълги блока, преди да открие кабина — изподраскана с графити, но здрава.

Беше странно, че толкова близо до добре поддържаните площи около политехниката съществуваше друг, затворен в себе си свят, в който всичко сякаш се превръщаше в прах, боклуци и люспи изсъхнала боя. Дори малката полянка около обществената кабина представляваше кръпка изпечена земя, покрита с изгоряла кафява трева.

Намести няколко пъти жака на комуникатора в панела, докато се получи задоволителна връзка. Кабината беше само звукова и тя чу сигнала на домашния си телефон десетина пъти, преди някой да отговори.

— Какво искаш? — изфъфли баща й.

— Татко? Комуникаторът ми даде сигнал за съобщение. Стивън да ме е търсил?

— Онова момче? Не, момиченце, аз те търся. Търся те да ти кажа, че повече няма да търпя глупости. Един мъж има право на малко почивка. Брат ти и приятелите му обръщат всичко наопаки и вдигат ужасен шум. Казвам му да изчисти кухнята, а той ми отвръща, че не е негова работа.