Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Училище? Сред блатата на Окаванго?
— Не такова, каквото ти познаваш, Рени — не с електронна стена и ВР-шлемове. На такова училище тръгнах много по-късно. Майка ми и роднините й ме научиха на нещата, които трябва да зная. Не казвам, че сме имали едно и също детство, но че много си приличат. За първи път ме наказаха, защото се разхождах твърде близо до реката. Майка ми се страхуваше, че крокодилите могат да ме изядат. Теб сигурно са те наказвали за други неща.
— Прав си. Но в моето училище също нямаше електронни стени. Когато бях малко момиченце, имахме само няколко излезли от употреба микрокомпютри. Сега се срещат само в музеите.
— Моят свят също много се промени. Това е една от причините да съм тук.
— Какво искаш да кажеш?
!Ксабу поклати съчувствено глава, сякаш не той, а тя беше студент, оплел се в някаква съвършено погрешна теория. Отговорът му насочи разговора в друга посока.
— От любопитство ли ме питаш за семейството ми, Рени? Или имаш някакви проблеми с твоето, които те натъжават? Наистина изглеждаш тъжна.
За момент тя помисли да пренебрегне или да отклони въпроса. Не беше редно учител да се оплаква на студента си от семейния си живот, независимо че бяха почти на една възраст. Но беше започнала да чувства !Ксабу като приятел — малко странен приятел поради произхода му, но все пак приятел. Трудностите по отглеждането на малкия й брат и грижите за объркания й и свадлив баща беше довело до отдръпването на приятелите й от университета, без да си намери нови.
— Аз… наистина съм притеснена — преглътна тя, омерзена от собствената си слабост и заплетените си проблеми, но вече беше започнала. — Баща ми изхвърли малкия ми брат, а той е само на единайсет. От проклетия баща ми се е заинатил и няма да му позволи да се върне, докато не му се извини. Стивън също е инат — дано единствено по това прилича на татко. — Сама се изненада от словоохотливостта си. — И той не иска да клекне. Трета седмица живее при свой приятел — трета седмица! Почти нямам възможност да го видя или да поговоря с него.
!Ксабу кимна.
— Разбирам тревогата ти. Понякога, когато някой от моя народ има проблеми със семейството си, отива да живее при други роднини. Но ние живеем съвсем близо един до друг и често се виждаме.
— Горе-долу е същото. Стивън продължава да ходи на училище — проверявам в канцеларията, — а майката на Еди, неговия приятел, казва, че е добре. Но не знам дали да й вярвам, там е работата. — Тя се изправи, като остави зад себе си следа от дим, и отиде до отсрещната стена, колкото да се раздвижи. — Непрекъснато си повтарям случилото се. И се ядосвам. Двама глупаци, единият голям, другият — малък, но никой не иска да признае, че е сгрешил.
— Но ти каза, че малкият ти брат не е сгрешил — наблегна !Ксабу. — Ако си наложи да се извини, би показал уважение към баща си, но ако смята, че вината не е негова, би се подчинил на една несправедливост само за да запази спокойствието. Сигурно се притесняваш, че това не би бил добър урок.
— Точно. Неговият народ — нашият народ — десетилетия е водил битки срещу това. — Рени гневно сви рамене и загаси цигарата. — Но тук става дума за нещо друго. Не искам да си мисли, че правото е на страната на силата, че ако теб са те повалили, можеш да си намериш някой по-слаб, когото сам да повалиш. Не искам да свърши като… като своя…
!Ксабу издържа погледа й. Можеше да довърши изречението вместо нея, но не го направи.
След дълга пауза Рени се изкашля.
— Губя ти времето. Извини ме. Да опитаме ли пак с енергийната система? Знам, че е досадно, но ще ти трябва за изпитите, колкото и добре да се справяш с всичко останало.
!Ксабу повдигна въпросително вежди, но тя не го забеляза.
!Ксабу стоеше на ръба на остър скалист хребет. Планинският склон се бе проснал под него — сякаш вълнообразно, гладко, черно, лъскаво стъкло. В протегнатата му длан лежеше старомоден джобен часовник. Започна да го разглобява под втренчения поглед на Рени.
— Дръпни се от ръба — извика тя. Не виждаше ли той опасността? — Не стой толкова близо!
!Ксабу погледна през силно присвитите си очи и се усмихна.
— Трябва да разбера как работи. В него има призрак. Преди да успее да го предупреди отново, той трепна, вдигна ръка като учудено дете; кръгла като перла капка кръв бликна и се плъзна по дланта му.