Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Не. Дъртият пияница не можа да ме хване.
Въпреки гнева си, тя се ужаси, като го чу да говори така за баща им.
— Слушай, можеш ли да останеш там тази нощ, само докато татко се успокои? Дай да говоря с майката на Еди.
— Не е тук, но каза, че няма проблеми.
Рени се намръщи.
— Помоли я все пак да ми се обади. Искам да поговоря за нещо с нея. Стивън, не прекъсвай!
— Тук съм — отвърна намусено той.
— Какво става със Соки? Изобщо не си ми споменал дали тръгна на училище след… след онази ваша неприятност.
Стивън забави отговора.
— Беше болен.
— Знам. Но тръгна ли на училище?
— Майка му и баща му се преместиха в Дърбан. Мисля, че живеят при лелята на Соки или нещо подобно.
Почука с пръсти по комуникатора, но се усети, че едва не прекъсна връзката.
— Стивън, моля те, включи картината.
— Счупен е. Малката сестра на Еди събори апарата.
Усъмни се дали наистина е така или двамата се занимаваха с нещо, което не искаха тя да види. Въздъхна. До блока на Еди имаше четирийсет минути с автобус, а тя беше направо изтощена. Нищо не можеше да направи.
— Звънни ми утре в работата, като се прибереш от училище. Кога се връща майката на Еди?
— Скоро.
— А вие двамата какво смятате да правите, докато тя се прибере?
— Нищо — в гласа му определено усети отбранителна нотка. — Може да влезем за малко в мрежата. Да поиграем футбол.
— Стивън… — започна тя, но спря.
Не харесваше следователския си тон. Как щеше да се научи да стои на собствените си крака, ако се отнасяше с него като с бебе? Само преди броени часове собственият му баща го бе обвинил несправедливо и го беше изхвърлил от дома му.
— Стивън, вярвам ти. Обади ми се утре, чу ли?
— Добре — телефонът изщрака и той изчезна.
Рени изправи възглавницата си и се облегна в леглото, като се опитваше да намери удобно положение за главата и врата си, които я цепеха от болка. Беше планирала тази вечер да прочете някаква статия в едно специализирано списание — щеше да й е необходима във връзка с предстоящата оценка на професионалното й развитие, — но беше твърде изтощена за каквото и да било. Да притопли някаква замразена храна и да погледа новините. Да се опита да не лежи будна от притеснения часове наред.
Поредната отишла по дяволите вечер.
— Изглеждате разстроена, госпожо Сулавейо. Мога ли да помогна с нещо?
Тя ядосано си пое дъх.
— Името ми е Рени. Бих искала да ме наричаш така, !Ксабу — караш ме да се чувствам като твоя баба.
— Съжалявам. Не исках да ви обидя. — Слабото му лице беше необичайно тържествено. Повдигна вратовръзката си и съсредоточено заразглежда шарките.
Рени изчисти екрана, като изтри схемата, над която се беше блъскала през последния половин час. Извади цигара и дръпна самозапалването.
— Не, аз съжалявам. Нямам право да те занимавам с моите… Извинявай. — Наведе се напред, вторачена в лазурния фон на празния екран, докато димът се извиваше пред него. — Никога не си ми споменавал за семейството си. Е, поне не много.
Усети, че той я гледа. Проницателният му поглед й подсказа, че във въпроса й за семейството му беше усетил намек за собствените й неприятности. !Ксабу не биваше да бъде подценяван. Вече беше успял да се справи с основите на компютърната наука и навлизаше в области, които ужасяваха другите й студенти. Скоро щеше да конструира система на програмно равнище. И всичко това — за няколко месеца. Ако учеше и през нощта, за да постигне такъв напредък, значи почти не му оставаше време за сън.
— Семейството ми? — попита той. — Там, откъдето идвам, това означава нещо друго. Моето семейство е огромно. Предполагам, че имаш предвид майка ми и баща ми.
— И сестрите. И братята.
— Нямам братя, но имам няколко братовчеди. Имам две по-малки сестри, които още живеят с моя народ. Майка ми също живее там, въпреки че не е добре — изразът му, или отсъствието на такъв, й подсказа, че заболяването на майка му е сериозно. — Баща ми почина преди много години.
— Съжалявам. От какво почина? Ако не ти е неприятно да говорим за това.
— Сърцето му спря — каза простичко той, но я изненада резкият му тон.
Обикновено беше сдържан, но почти винаги говореше открито. Отдаде го на нежелание да разкрие болката си. Можеше да го разбере.
— Какво беше за теб да пораснеш? Сигурно съвсем различно от това, което беше за мен.
Той отново се усмихна едва забележимо.
— Не съм съвсем сигурен, Рени. В делтата живеехме повечето време навън, а това е съвършено различно от живота под покрив — знаеш ли, откакто дойдох тук, понякога нощем все още трудно заспивам. Излизам навън и спя в градината, за да усещам вятъра, да виждам звездите. Хазайката ми смята, че съм много странен. — Той се засмя, очите му почти се притвориха. — Но въпреки това ми се струва, че всички деца си приличат. Играех, задавах въпроси за нещата около себе си, понякога вършех каквото не трябваше и ме наказваха. Виждах как родителите ми ходят всеки ден на работа и когато станах достатъчно голям, ме пратиха на училище.