Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Не е негова работа. Казах му, че ако изчисти стаята си…
— Затваряй си устата, момиче. Мислите си, че можете да се държите с баща си, все едно че е никой. Аз пък изритвам онзи келеш завинаги и ако не се прибереш да изчистиш тази къща, изритвам и тебе.
— Какво? Как така го изритваш?
В гласа на Дългия Джоузеф прозвуча лукава нотка на задоволство.
— Добре. Изритвам мършавия му задник от къщата си. Щом той и приятелите му ще ми се правят на лекета и ще вдигат шум, да върви да живее при тях. Заслужавам малко спокойствие.
— Ти… ти…! — Рени едва преглътна. Когато баща й изпаднеше в такова настроение, просто умираше да вдига скандали; повален, но самовлюбен, той би упорствал дни наред, ако му се противопоставеше. — Не е справедливо. Стивън има право да има приятели.
— Ако не ти харесва, и ти можеш да си вървиш.
Рени прекъсна връзката и дълго се вглежда в линията кадмиевожълта боя, плисната върху фасадата на кабината, в мистериозния надпис от графити, който не можеше да разчете. Очите й се напълниха със сълзи. Имаше моменти, когато разбираше изблиците на насилие, които караха момчетата в мрежата да се разкъсват на парчета с въображаеми оръжия. Понякога разбираше дори онези, които използваха истински оръжия.
Когато дръпна жака, той заседна. Погледна скъсания кабел, изруга и го хвърли на земята — заприлича на тъничка вкочанена змия.
— Той е само на единайсет! Не можеш да го изхвърлиш само защото е вдигал шум! По закон има право да живее тук!
— О, смяташ да ме плашиш със закона, така ли? Долната риза на Дългия Джоузеф беше оцветена под мишниците. Ноктите на краката му бяха жълти и твърде дълги. В този момент Рени го мразеше.
— Не можеш да направиш това!
— И ти си върви. Хайде — нямам нужда от момиче с голяма уста в къщата си. Казах на майка ти, преди да умре: това момиче много се изхвърля. Хвърчи в облаците.
Рени пристъпи към него иззад масата. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне.
— Хайде, изхвърли ме, дърт глупак! Да видим кой ще ти чисти, кой ще ти готви? Да не мислиш, че ще ти стигнат правителствените чекове, ако не си нося заплатата вкъщи?
Джоузеф Сулавейо размаха възмутен дългите си ръце.
— Да ми говориш такива глупости. Кой те пръкна на този свят? Кой те издържаше в онова африканерско училище, за да изучиш компютърните си идиотщини?
— Сама се издържах в онова училище. Обикновеното главоболие се превърна в шипове ледена болка. — Работех в онази кафетерия и чистех след другите студенти цели четири години. Сега имам добра работа, но се връщам вкъщи и чистя след теб.
Грабна една мръсна чаша — остатъците от мляко от предната вечер бяха засъхнали по нея — и я вдигна, за да я разбие в пода, да я пръсне на хиляди остри парченца, които вече пронизваха главата й. След миг я остави обратно на масата и се извърна, като дишаше тежко.
— Къде е той?
— Къде е кой?
— По дяволите, знаеш кой! Къде отиде Стивън?
— Откъде да знам! — Дългия Джоузеф ровеше из бюфета за бутилката евтино вино, която беше изпил преди две нощи. — Излезе с проклетия си приятел. Онзи Еди. Какво правиш с виното ми, момиче?
Рени се завъртя, отиде в стаята си и тръшна вратата зад себе си. Беше невъзможно да се говори с него. Защо се опитваше изобщо?
На снимката на бюрото й той беше с двайсетина години по-млад — висок, тъмен и красив. Майка й стоеше до него в рокля без презрамки и прикриваше очи от лятното слънце на Маргейт. А самата Рени — три- или четиригодишна — се беше настанила в сгъвката на ръката му с някаква смешна шапка, от която главата й изглеждаше голяма колкото цялото й тяло. Малката й ръчичка беше сграбчила тропическата риза на баща й, сякаш търсеше закрила от могъщите течения на живота.
Рени се намръщи и преглътна сълзите си. Излишно беше да гледа тази снимка. Двама от тези хора бяха мъртви — или почти мъртви. Беше ужасна мисъл, но това не я правеше по-малко вярна.
Намери последната неизползвана батерия в дъното на чекмеджето си, пъхна я в комуникатора и се обади в дома на Еди.
Отговори той. Рени не се изненада — майката на Еди, Муци, прекарваше повече време да пие с приятелите си навън, отколкото вкъщи с децата си. Това беше една от причините Еди да се забърква в неприятности и въпреки че беше приятно момче, това беше и една от причините на Рени да не й харесва Стивън да ходи там.
„За Бога, момиче, опомни се — помисли си тя, докато чакаше Еди да я свърже с брат й. — Почваш да одъртяваш и да намираш кусури на всеки.“
— Рени?
— Да, Стивън, аз съм. Добре ли си? Той не те удари или нещо друго, нали?