Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Той се закашля.
— Това е Йейтс. Винаги е трудно да се каже какво точно ни кара да извършим това или онова. Особено ако то ни плаши.
Кристабел не знаеше какво е „Йейтс“ и не разбра стихотворението, но не й харесваше, когато господин Селърс изглеждаше толкова тъжен.
— Като порасна, ще стана доктор — каза тя. Преди няколко месеца беше намислила да стане танцьорка или певица в мрежата, но сега знаеше по-добре. — Искате ли да ви кажа къде ще бъде кабинетът ми?
Старецът отново се усмихваше.
— С удоволствие бих го чул — но вече не закъсняваш ли?
Кристабел погледна надолу. Гривната й мигаше. Скочи.
— Трябва да се преоблека. Но исках да ми разкажете още от приказката!
— Следващия път, скъпа моя. Не искам да имаш проблеми с майка си. Ще ми е неприятно да се лиша от компанията ти в бъдеще.
— Исках да довършите разказа си за Джак! — Тя се втурна към съблекалнята и облече дрехите си. Пластмасовата чанта ги беше запазила сухи — каквато беше и целта.
— А, да — каза господин Селърс, когато тя се върна. — И какво правеше Джак, когато спряхме?
— Изкачи се по Бийнстолк и влезе в замъка на великана. — Кристабел малко се обиди, че той не си спомня. — А великанът щеше да се върне скоро!
— Да, така беше, така беше. Горкият Джак. Оттук ще започнем, когато дойдеш следващия път. Сега потегляй.
Той внимателно я потупа по главичката. Изражението на лицето му я накара да си помисли, че когато я докосва, ръката може би го боли, но го правеше винаги.
Тъкмо излизаше през вратата, когато се сети за нещо, което искаше да го попита за растенията. Обърна се и се върна в стаята, но господин Селърс отново беше затворил очи и се беше отпуснал в креслото. Дългите му като на паяк пръсти се движеха бавно, сякаш рисуваше из въздуха. Тя се вторачи за момент — никога преди не беше виждала това и си помисли, че може да е някакво специално упражнение, което трябва да прави, — после усети, че облаците пара се носеха покрай нея към горещия следобеден въздух. Бързо излезе и затвори вратата зад себе си. Упражненията, ако изобщо бяха такива, изглеждаха твърде лични и малко зловещи.
Мърдаше ръце във въздуха като човек, който е в мрежата, изведнъж осъзна тя. Но господин Селърс не носеше шлем или жица във врата си като някои от онези хора, които работеха за татко й. Само беше затворил очи. Гривната й мигаше все по-бързо. Кристабел беше сигурна, че само след няколко минути майка й ще се обади у Порша. Не си загуби времето да подскача, докато бързаше обратно по тясното мостче.
ТРЕТА ГЛАВА
Равен сив сигнал
МРЕЖА/НОВИНИ: Азиатски лидери обявяват Зона на просперитет.
(Картина: Дворецът на императрицата, Сингапур.)
Диктор: На среща, ръководена от живеещия в уединение възрастен китайски финансист Хун Бао и сингапурския премиер-министър Лау, изтъкнати азиатски политици и бизнесмени
(Картина: Лау Уий Куо и Хун Бао си стискат ръцете.)
сключиха историческо търговско споразумение, наречено от Хун Зона на просперитет, което ще доведе до безпрецедентно икономическо обединяване на Азия.
(Картина: Хун Бао, подкрепян от помощници, на пресконференция.)
Хун: Дойде моментът. Бъдещето принадлежи на обединена Азия. Изпълнени сме с надежда, но и знаем, че предстои много работа…
Простираше се пред тях от хоризонт до хоризонт с милионите си странични пътища като драскотини върху стъкло под огромно увеличение и във всяка от тези драскотини проблясваха светлинки и се движеха миниатюрни обекти.
— Не е възможно да съществува такова огромно място!
— Но това не е място, запомни — не е реално място. Всичко това са само електронни импулси във верига от много мощни компютри. Може да бъде толкова голямо, колкото си го представят програмистите.
!Ксабу дълго време мълча. Увиснали един до друг като двойна звезда сред празното черно небе, приличаха на два ангела, взиращи се от небето към необятността на търговското въображение на човешкия род.
— „Момичето се изправи — обади се най-после !Ксабу. — Зарови ръце в дървената пепел…“
— Какво?
— Това е поема — или разказ, — създадена от някой от моите хора.
Момичето се изправи. Зарови ръце в дървената пепел. Хвърли пепелта към небето. И изрече: