Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
Очите на Диблър се изцъклиха. Не знаеше откъде в главата му бликат кристално ясните идеи какво трябва да има във филмите. Ясно му беше обаче, че хиляда слона са добър летящ старт.
— Няма слонове, а? — провери отново.
— Според мен няма.
— А танцуващи момичета?
— Ами… не.
— Е, има ли поне безмилостни гонитби и хора, увиснали на пръстите си от ръба на канарата?
Среброриб мъничко се ободри.
— Мисля, че в един кадър има балкон.
— А някой виси ли от него?
— Не съвсем — уточни Среброриб. — Мелизанда се навежда да погледне от балкона.
— Да, но нали публиката ще затаи дъх в очакване тя да падне?
— Надявам се — по-троснато заяви Среброриб, — че в това време ще четат словоизлиянията на Пелиас. Едва ги побрахме на пет табла, и то със сгъстен краснопис.
Диблър въздъхна.
— Знам аз какво искат хората. Не напират да си вадят очите с четене на ситни буквички. Искат зрелища!
— Четенето ги преуморява, а? — саркастично вметна Виктор.
— Искат танцьорки! Искат вълнения! Искат слонове! Искат хора да падат от покриви! Искат мечти! Светът е препълнен с малки хора, у които напират големи мечти!
— Да не говорите за джуджетата и гномовете? — ухили се Виктор.
— Не!
— Кажете ми, господин Диблър — сепна се Среброриб, — всъщност какъв е професионалният ви опит?
— Продавам различни стоки — отвърна Гърлото.
— Предимно наденички — уточни Виктор, без никой да го е молил.
— И други стоки — рязко го поправи Диблър. — С наденички се занимавам, когато в останалите пазарни ниши липсва оживление.
— Значи продажбата на наденички ви вдъхва увереност, че знаете как се правят по-добри филми? — заяде се Среброриб. — Всеки може да продава наденички! Виктор, не съм ли прав?
— Е, зависи… — неохотно промърмори Виктор.
Съзнаваше, че едва ли друг освен Диблър би успял да пробута Диблъровите наденички.
— Ето, видяхте ли? — доволно натърти Среброриб.
— Важното е — честно продължи Виктор, — че господин Диблър може да продаде наденички дори на хора, които вече са ги купували от него.
— Вярно! — грейна насреща му Гърлото.
— А който е способен да продаде наденичките на господин Диблър два пъти на един и същ човек, ще продаде каквото и да било — завърши Виктор.
Настъпи следващото утро, ясно и чисто като всеки ден в Света гора. Заеха се с „Интересните и любопитни приключения на Коен Варварина“. Диблър бе обмислял идеите си цяла вечер. Поне така твърдеше.
Заглавието обаче бе измислено от Среброриб. Въпреки уверенията на Гърлото, че Коен Варварина на практика е историческа фигура и животът му е много поучителен. Среброриб се заинати и не прие заглавието „Долината на кървищата“.
Връчиха на Виктор подобие на кожена торбичка, но се оказа, че това е костюмът му за филма. Скри се зад близките големи камънаци, за да се преоблече.
Дадоха му и грамаден тъп меч.
— Слушай ме внимателно — започна Диблър, разположил се на платнен сгъваем стол. — Ето какво ще правиш — биеш се с троловете, хукваш да развържеш момичето, биеш се с другите тролове и изтичваш зад ей онази скала. Така си го представям. Томи, ти какво ще кажеш?
— Ами аз… — смънка Среброриб.
— Страхотно — одобри Гърлото. — Добре. Питай, Виктор.
— Споменахте тролове. Къде са те?
Двата камъка се размърдаха.
— Хич за нищо не бери грижа — успокои го по-близкият. — Двамцата с дъртия Галенит си знаем роличките.
— Тролове! — изгъгна Виктор и заотстъпва.
— Таквиз сме си — потвърди Галенит и размаха боздуган със стърчащ пирон.
— Но, но… — пелтечеше Виктор.
— Що, к’во има? — учуди се другият трол.
Езикът на Виктор напираше да избълва: „Но вие сте тролове, свирепи живи камънаци, които обитават планините и размазват на пихтия пътниците, и то тъкмо с огромни боздугани като тези в ръцете ви. А аз очаквах, че като тролове ще се предрешат хора, може би с дрехи от сиво зебло, нещо такова…“
— О, добре. А-а…
— Ти не слушай щуротиите, дето плямпат, че ядем човеци — помоли го Галенит. — Туй е клевета, от мене да знаеш. Че ние нали сме от скали, що ни трябва да ядем човеци…