Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
— Къде е баща ти?
— Те са там, на строежа.
Хвърлих още един поглед наоколо. Чак сега забелязах пълното отсъствие на какъвто и да е намек за цепелин.
— Оттатък са — в каньона. Сега ще ви заведа. Кирил се облече със скорост, каквато досега не бях виждал у деца, измъкнати от водата. Хвана ме за ръка и ме помъкна през трънаци и стръмнини. Стигнахме до каменен ръб — това бе съвсем друго нещо — стръмни сипеи, тясна ивица земя, липсваше само рекичката от техните разкази.
Кирил с лекота четеше мислите ми:
— Реката я отбихме към жилищния квартал. Значи, този каньон бе индустриалната част. Впрочем това си личеше — озъбеното арматурно скеле, по което тук-таме проблясваха искри и сгъстената форма на пурообразен предмет в сърцевината на скелето вдъхваха доверие. Работата бе поставена на широка нога — долу в ниското бръмчаха камиони, разтоварваха своето и хукваха по обратния път; в сребристи химически очертания блещукаше нещо, може би газохранилище; складове с ламаринените си вълнообразни стени и покриви излъчваха заможност. Хора в яркожълти пластмасови каски мъждукаха сред всичко това.
— Как ще се спуснем?
— Тук има аварийна стълба.
Желязната, оградена в обръчи стълба бе по-малък проблем за Кирил, отколкото за мен, но и аз най-сетне стъпих в дъното на каньона. Направих няколко крачки към скелето и нейде отвисоко чух гласа на Галя:
— Докторе, докторе! Докторът пристигна! Чакай ни долу, докторе.
Седнах на топлата, миришеща на зряла индустрия земя и извадих цигарите.
— Недейте — спря ме Кирил, — тук не бива. След петнадесет минути, точно в дванадесет, се счу камбанка и работниците започнаха да се спускат по арматурата — бяха много, може би петдесетина.
Повечето тръгнаха към жилищния район, а една групичка забърза към мен. Запрегръщаха ме моите хора: Галя, мъжът й, Владай, Данчо, Христо, Людмил, жените на тримата и после, някак набързо, още една жена, която не познавах, но чиито идеално сферични гърди ме накараха да трепна.
— Добре, че дойде.
— След електродите, втората голяма радост за днес.
— Мъчим се тук с един фелдшер цяло лято. Поведоха ме по пътя, който вече познавах. Столовата, макар и на открито, бе добре наредена — чисти пластмасови столове и масички, прилични прибори, подозираната от мен скара и неподозираната бира „Радебергер“.
Лицата на моите приятели излъчваха онази светлина, която гарантира пълно отсъствие на чернодробни заболявания, на сърдечни и човешки пороци. Сполучлив режим на работа и почивка излъчваше всяко тяхно движение. Май нямаше да съм много зает тук, тъй ми се стори.
— Докторе — започна Владай деловия разговор, — сигурно те е учудила нашата настоятелна покана, но делото, както виждаш, се разрасна — от лекомислен опит за прекарване на ваканцията, от хоби, се превърна в нещо по-сериозно.
— Изненадват те сигурно бунгалата, цивилизацията, комфортът — допълни Галя. — Стана някак само по себе си. Никого не сме агитирали, знаеш ли, ей тъй решихме, първо петимата само, после извикахме и семействата, а постепенно се навъртяха познати и непознати — лагерът сега е почти сто души.
— И всички са на обществени начала — поде Христо, — до един са в редовната си отпуска. Плащане — никакво! Сами си идват — „може ли да поработим при вас, вижда ни се интересно“.
— Отначало ги връщахме — каза Людмил, — но те се настаняваха ей тук, правеха си бунгала до нашите, децата им се сприятеляваха с нашите деца.
— И помагаха — намеси се Данчо. — Кой с материали, кой с ум, кой с работа, кой с връзки — как иначе щеше да стане цялата тази работа… Та затова те извикахме. Макар и да нямаме никакви законни отношения с доброволците, все пак страх ни е — строеж е, всичко се случва… Пък и полетът наближи… Ти видя ли си бунгалото?
— Видях го, благодаря ви.
В далечината звънна онази далечна камбанка и те бързо се надигнаха.
— Днес се поразходи наоколо, почини си. Довечера ще си поприказваме по-нашироко.
От въздуха ли, от пътя ли, легнах си надвечер, преди да ги дочакам, и се събудих чак на другата сутрин.
Събуди ме дрезгава мелодия, излязох и видях, че близо до шосето се бе настанил панаир. Край панаира вдигаха прахоляк децата на заселниците, а самите заселници дялаха дървени шишове, режеха късове месо, проверяваха час по час дали ракийката изстива нормално в реката.
От своите познати видях само Христо. Седеше на стълбата пред бунгалото си с поглед, зареян към шосето. Отидох при него.
— Къде са нашите?
— Но обекта — каза Христо. — Другите днес си почиват, но ние бързаме. Полетът е насрочен след четири дни, а сума ти нещо има за доизпипване.