Рейн-сан: Справедливото клане

Попитах я как така е собственичка на заведение като „Сценариум“ и тя обясни, че се дължало отчасти на способността й да открива случайно интересни неща, отчасти на връзките на баща й. Властите инвестирали във възраждането на квартала Лапа — това обясняваше възстановените къщи, които бях забелязал — и предлагали данъчни облекчения на новите фирми в района. Имала малко спестени пари и известен опит в развлекателния бизнес от престоя си в Токио, затова баща й я свързал с група хора, които се надявали да открият бар и ресторант.

— Ами ти? — попита Наоми. — Ти с какво се занимаваше?

Отпих глътка кайпириня.

— Проучвах някои неща. Опитвах се да започна нов бизнес.

— Нещо по-безопасно от предишния ли?

Тя не знаеше подробностите. Само това, че каквото и да правех, проявявах склонност да се свързвам с някакви тъмни типове, което едва не бе довело до смъртта ни в Токио.

— Ако имам късмет — отвърнах.

— Май че поддържаш форма — отбеляза Наоми.

Усмихнах се.

— Нещо такова.

— И си почернял. В Токио ли хвана тоя тен? Напипваше истината. Трябваше да го очаквам. Може и да съм го очаквал. Може и да съм го искал. Обаче още не бях готов да й кажа.

— Знаеш как е с онова флуоресцентно осветление.

Тя не се засмя.

— Имам чувството, че отдавна си в Рио.

Не отговорих.

— Защо се забави толкова много? — след малко продължи Наоми. — Да ме потърсиш. Не съм глупачка. Може би само малко обидена. Но искам да знам защо.

Отпих нова глътка и се замислих.

— Възможно е да ме заплашва опасност, хората, с които работех, трудно прощават — накрая изрекох. — Сигурно си го забелязала в Токио.

— Това беше отдавна. Другаде.

Кимнах, като си мислех за Холцър, бившия шеф на токийското бюро на ЦРУ, който отново се беше появил в живота ми в Токио като хронична болест и едва не бе успял да ме убие. И също как от Управлението търпеливо бяха наблюдавали Мидори с надеждата, че ще ги отведе при мен.

— Никога не е прекалено отдавна.

Известно време помълчахме. После тя ме попита:

— Колко време ще останеш в Рио?

Огледах се.

— Не искам да ти усложнявам живота.

— И си дошъл чак тук, за да ми го кажеш, така ли? Трябваше просто да ми пратиш картичка, по дяволите!

В Токио се бях опитал да устоя на чара й, защото знаех, че всичко ще свърши зле. Това не се бе променило? И все пак я бях потърсил.

— Искам да поостана известно време — отговорих. — Ако си съгласна.

Наоми леко се усмихна.

— Ще видим.

Тази нощ се любихме и после пак и пак през следващите нощи. Тя имаше апартаментче в един от небостъргачите край Лагоа Родриго де Фрейташ, съвсем близо до оживените плажове и модерните бутици в Ипанема. Единият й прозорец гледаше към недалечната Корковадо или Гърбавата планина, увенчана с масивната, осветена статуя на Christo Redentor, Христос Спасител, с наведена глава и разперени ръце, благославящ ширналия се долу град, и в някои нощи гледах статуята, докато Наоми спеше. Взирах се в далечната фигура, навярно я предизвиквах да стори нещо — да ме повали, ако иска, или да ми даде друг знак за разум — и след като това не се случваше, аз се извръщах, вечно неудовлетворен. Статуята сякаш ми се подиграваше със своята немота и неподвижност, като че ли ми даваше обещание, само че не за спасение, а за разчистване на сметките, при това, когато реши тя, а не аз.