Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
И този жребец не беше бранил своето ято кобили от чужди жребци, не беше белязал с тор, кръв и с всичко, което тече от конското тяло, границите на своето царство. И не беше ровил яростно земята с копита и не беше се въртял в кръг около стадото си, та не беше тласкал със сведена глава като бик своите кобили към чуждите стада, за да слее две стада и да повелява на два пъти повече поданици.
Аспарух беше срещал стотици жребци и винаги беше намирал път към сърцата им — с ласка или бич, с приятелство или борба. И понякога между Аспарух и жребеца водач се протягаше светла нишка, та сякаш ги обхващаше един общ облак на дружба и разбиране. Тогава Аспарух можеше да шепне на ухото на жребеца своите желания — и конските ята летяха натам, накъдето сочеше ръката му. И понякога жребците го срещаха като враг, та животно и човек се дебнеха кой кого ще надвие. А този златен жребец не се беше борил нито с друг жребец, нито със звяр, нито с човек. Сърцето му беше празно и сигурно би могло да се напълни с любов. Но Аспарух не усещаше към него обич, а съжаление.
Аспарух пристъпи напред и протегна ръка. Движението на ръката му беше бавно и повелително. И жребецът го следеше с див поглед, но в гладкия блясък на окото личаха пукнатините на уплахата. И Аспарух сложи ръка на могъщата излята шия, та заговори на жребеца — но не болгарски, а на стария език на иранците, на който го беше учила Акага. И Аспарух каза:
— Искам да съм твой брат, много си хубав. Искам през ръката ми да протече към тебе топлина и вярност. Ала не мога. Какво да ни свърже? Аз съм беден коняр, ти си царски син.
Тогава конят отпусна нервната си, изваяна като от злато глава върху окъсаното рамо на момчето. И Аспарух прошепна:
— И ти виждаш сенки… И ти се плашиш, и ти се дърпаш. Не се страхувай, аз съм твой приятел.
И Акага отново се закиска. Аспарух се пазеше от жреците коняри, затова говореше на отдавна мъртвия език, а беше забравил, че баба му го слуша и разбира.
Акага каза:
— Възседни го.
И мъжете оногури, покрай Акага свикнали на чудеса, не можаха да сдържат възклицанията си, когато видяха върху коня, достоен за хан, да кацва момчето Аспарух — толкова бедно, че гащите му можеха да стоят прави, защото имаха поне сто твърди кръпки.
6.
Тъй Аспарух, възседнал Алтъй, а до него Акага, носена от четиримата снажни оногури, излязоха от стана и тръгнаха по светналата заледена степ. Пред тях някъде трябва да беше езерото. И земята около езерото беше хлътнала, та правеше широка и плитка долина — толкова плитка, че само при залез-слънце дългите сенки на невидимо по-високите склонове я пълнеха с мрак, преди вечерта да залее цялата степ. А при изгрев сянката в долината се смаляваше толкова бързо, колкото бързо попива ведро вода, плиснато върху пясък. И хубаво беше да се гледа как сянката се прибира към полегатия склон и мъничко се задържа в ръба на долината, извита като огромна вежда над блесналото око на езерото.
И Аспарух видя, че над долината и замръзналото езеро виси сив облак. Акага му каза:
— Търпи и ще разбереш.
А когато застанаха на ръба на долината, Аспарух видя, че като по чудо брегът на езерото се е превърнал в огромен лагер. И докъдето поглед стига, през блясъка на вледенената степ се провиждаха неподвижни разноцветни петна на шатри и в белите пламъци на отблясъците се движеха хора, коне и камили. Но само се провиждаха и окото не можеше изтънко да ги различи, защото всички лежаха в трептенето на отразеното небе и в дима от огньовете — като че ли бяха на дъното на бистра река, върху която грее слънце. Само една шатра, вдигната върху могилата с каменния истукан, червенееше срещу бялото небе като остров сред езеро от светлина. И далеч наляво трепкаше — измамливо като отражение върху облак — тъмният насип на крепостта на третия тумен от крилото на оногурите, който като че ли висеше между степта и небето.
Акага каза:
— Доведох тези хора, за да ти покажа широкия свят, събран в една долина. Върви напред.
И Аспарух подкара жребеца, без дори да се чуди, защото мислеше, че баба му, стига да поиска, наистина би могла да извика, незнайно откъде, тези хора и тези коне. Но колкото и да беше замаян, Аспарух разбра, че тя ги е довела за него, за последното конярче от рода Акага, което зъзнеше голо, докато чакаше да изсъхне единствената му окърпена риза.
И Аспарух неволно запита с детския си глас:
— Защо за мен?
Акага му каза:
— Спри коня си!
И като измъкна отнякъде парче въглен, тя издигна нагоре дългата си ръка и без да отделя лице от ръба на носилката, начерта нещо на челото на Аспарух. И той усети по движението на въглена, че на челото му кацна черна пеперуда, та запита баба си: