Шутът на кралицата

— Е, в това няма нищо необичайно. Аз не живея с моята — отбеляза той.

Видях покривите на Дърам Хаус да се накланят на фона на небето, когато залитнах назад и се хванах за стената, докато светът отново стана стабилен.

— Имате съпруга?

— Охо, нима не знаеше това, моя малка пророчице? Мислех, че знаеш всичко!

— Не знаех… — започнах аз.

— О, да, женен съм още откакто бях момче. И благодаря на Бога за това.

— Защото я харесвате толкова много? — заекнах, усетила странна болка и нещо като гадене под ребрата си.

— Защото ако не бях вече женен, аз щях да бъда онзи, който щеше да се ожени за Джейн Грей, и да танцувам по повеля на баща си.

— Съпругата ви никога ли не идва в двора?

— Почти никога. Предпочита да живее само в провинцията, Лондон не й се нрави, не можем да постигнем съгласие… и е по-лесно за ме… — той млъкна насред изречението и хвърли поглед към баща си, който възсядаше едър черен ловен кон и даваше на конярите си нареждания за останалите коне. Веднага разбрах, че за лорд Робърт е по-лесно да ходи ту тук, ту там по работи на баща си, ако не е придружаван от съпруга, чието лице би могло да ги издаде.

— Как се казва?

— Ейми — каза той небрежно. — Защо?

Нямах отговор. Сковано поклатих глава. Изпитвах много неприятно чувство в корема. За миг си помислих, че съм прихванала стомашното подуване на Гилфорд Дъдли. Изгаряше ме отвътре като жлъчка.

— Имате ли деца?

Ако беше казал, че има деца, ако беше казал, че има момиче, любима дъщеря, мисля, че щях да се превия на две и да повърна на калдъръма в краката му.

Но той поклати глава:

— Не — каза кратко. — Някой ден трябва да ми кажеш кога ще се сдобия със син и наследник. Можеш ли да направиш това?

Вдигнах поглед и се опитах да се усмихна въпреки паренето в гърлото си:

— Не мисля, че мога.

— Страхуваш ли се от огледалото?

Поклатих глава:

— Не се страхувам, ако и вие сте там.

Той ми се усмихна:

— Притежаваш цялата хитрост на жена, съчетано с уменията на един блажен безумец. Наблюдаваш ме внимателно, нали, госпожице-момче?

Поклатих глава:

— Не, сър.

— Не ти хареса мисълта, че съм женен.

— Само се изненадах.

Лорд Робърт постави облечената си в ръкавица ръка под брадичката ми и вдигна лицето ми към себе си, така че бях принудена да срещна тъмния му поглед.

— Не се дръж като жена, като лъжовна жена. Кажи ми истината. Измъчват ли те желанията на едно момиче, малка моя госпожице-момче?

Бях твърде млада, за да го скрия. Почувствах как сълзите избиват в очите ми и застанах неподвижно, оставяйки го да ме държи.

Той видя сълзите и разбра какво означават.

— Желание? И то към мен?

Продължавах да мълча, гледайки го като онемяла със замъглен поглед.

— Обещах на баща ти, че няма да допусна да те сполети никакво зло — каза той внимателно.